Зарко и Катя имаха три деца, а тя беше бременна в осмия месец. Въпреки това нещата в семейството не вървяха.

Зарко постоянно закъсняваше и отсъстваше от къщи. Всичко бе на ръцете на Катя. Как успяваше, трудно можеше да се разбере. Една вечер Зарко се прибра по-рано и каза на Катя:

– Искам да поговорим.

За Катя такава промяна и желание за разговор бяха изненада, но тя се съгласи.

– Виж, Катя, ти отдавна си забелязала, че нещата между нас не вървят.

Катя го погледна с укор, но той отмести очи от нея и продължи:

– Аз имам приятелка. Срещаме се повече от пет години. Обичам я и искам да се оженя за нея….

Очите на Катя се насълзиха, но тя нищо не каза. Седна на дивана и се втренчи в безскрупулния си съпруг.
Зарко не издържа обвинителния ѝ поглед, тресна вратата и излезе.

Катя легна на дивана и се разрида, но това не продължи дълго:

– Толкова по-зле за него, – каза си тя. – Във всяка ситуация има изход. Трябва да се стегна имам три деца и чакам четвърто.

Катя скоро намери талони за храна. С тяхна помощ тя изхранваше децата си 6 месеца, а после си намери работа и стъпи на краката си.

Работеше на две места, за да поддържа децата си.

Макар и изморена тя не преставаше да се интересува от проектите и бъдещите планове на децата си.

В нея не се виждаше и грам униние, мъка или болка. Тя бе пример за децата си, показвайки им как човек трябва да постоянства и да не се отказва лесно, от това, което е решил да постигне.

Всички я съжаляваха, съседи и познати:

– Къде ще намери човек, който би свързал живота си със самотна майка с четири деца?

Но те скоро забелязаха млад мъж, който вървеше рамо до рамо с нея и се грижеше за децата ѝ, като за свои собствени.

А какво стана със егоиста Зарко ли?

Продължава да се жени и да търси идеалната жена за него. Вече три развода има зад гърба си.

За децата му друг се погрижи и ги отгледа с любов.

Така е, когато е налице всеотдайна и любяща майка. За това децата ѝ се гордеят с нея:

– Мама просто е героиня!

Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

„А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата“.

В тези думи ясно се посочва колко „унизително“ да си християнин. Ако плътския човек не отвърне на удара с удар, той е страхливец, но ако това направи един християнин, той изявява Божия Син.

Ако ви обидят, вие не трябва, не само да не се възмущавате, но и да използвате това, за да разкриете на хората Христос. Да се имитира Духа на Исус е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

За светите хора личното оскърбление дава възможност да се покаже на другите, колко невероятно кротък е Господ.

Проповедта на планината ни учи, да не правим това, което сме длъжни да правим, а да вършим това, което на никому не сме длъжни.

Не е нужно с някой да вървите две мили, нито да давате другата буза, когато ви ударят по едната, но Христос казва, че ако сме Негови ученици, трябва винаги да постъпваме така.

Ние не бива да си казваме:

– Това е всичко, повече не мога, за мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми.

Всеки път, когато държа за моите права, аз причинявам болка на Божия Син. А мога да направя и обратното, да отстраня укорите от Христос, като приема удара върху себе си. Ето какво означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата“.

Ученикът Христов разбира, че в неговия живот става дума за честа на Господа, а не за неговата.

Ние винаги търсим справедливост. Проповедта на планината ни учи: „Никога не търсете справедливост за себе си, но не преставайте да постъпвате справедливо спрямо другите“.

Виктория работеше в много скъп ресторант. Един ден тя отиде в луксозен салон, за да си направи прическа. Там тя видя Людмила, която често посещаваше ресторантът, в който тя работеше.

– Здравейте, радвам се да ви видя, – каза дружелюбно Виктория.

– Вие сте сервитьорката от ресторанта зад ъгъла? – изненадано попита Людмила.

– Да. Как вървят нещата при вас?

– Мисля, че хора с такава професия, не могат да си позволят такъв салон, – повиши леко тон Людмила.

– Моля?

Изведнъж Людмила започна да уговаря фризьорката:

– Вие знаете ли, че това момиче е сервитьорка? Сигурна ли сте, че тя има пари да си плати? Може би трябва да я проверите преди това?

– Госпожо, тази девойка идва тук вече втора година, тя е надежден клиент; – каза с укор фризьорката.

– Колко лекомислено от ваша страна! Такива бедни момичета не трябва  да дават парите си за такива неща. Нима няма къде другаде да ги дадат?!

– Извинете, госпожо, – каза Виктория. – Работя в този ресторант, защото искам да прекарам времето си продуктивно. Аз съм студентка в престижно учебно заведение и уча биомедицинско инженерство. И ако сте толкова много заинтересовани, имам достатъчно пари.

В салона всички се бяха умълчали и наблюдаваха двете жени.

– Дори и да съм бедна сервитьорка, – започна още по-настъпателно Виктория. – Нямам ли право да използвам парите си, както намеря за добре и да ги харча за каквото си искам?

Людмила бе зяпнала от изненада с уста.

– Между другото, – продължи атаката си Виктория, – Вашият мъж два пъти в седмицата идва в ресторанта ни. Поръчва си кафе и постоянно се оплаква от вас. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо!