На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

Един ден разхождайки се по брега на една река един богаташ се подхлъзнал и паднал във водата, но тъй като не знаел да плува, започнал да потъва.

От там минавал бедняк. Когато видял, че човека да се дави, той скочил във водата и извадил удавника.

Когато богатия човек се почувствал вън от всякаква опасност, той решил да се отблагодари на спасителя си и небрежно му подал един меден грош.

Тълпата от хора се възмутила от неблагодарността на богаташа.

Само един човек се застъпил за спасения, казвайки:

– Моля ви, оставете го намира. Той най-добре знае собствената си цена……

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.

Хайдн си бил вече извоювал име сред известните композитори на онова време.

Един ден при него дошъл един касапин и го помолил:

– Напиши менует за сватбения марш в чест на дъщеря ми.

Хайдн се съгласил и след един ден дал пожелания менует на месаря.

След няколко дена композиторъ чул музика, която силно гърмяла по улицата. В нея, с голямо усилие, той разпознал своя менует.

Когато Хайдн отворил вратата на прага му стоели месарят, дъщеря му, нейния мъж, тълпа странстващи музиканти и огромен бик с позлатени рога, който бил подарен на композитора.

След това този менует в до мажор  започнали да наричат „Менуетът на бика“.

Филип и Тихомир току що бяха излезли от църковната сграда. Това, което чуха днес на библейския урок, силно ги бе развълнувало.

Много пъти бяха слушали за разпятието на Христос, но днес сякаш тази история оживя в сърцата им.

– До сега не съм осъзнавал така ясно последствията от човешкия грях, – каза Филип.

– Именно заради него Божият Син беше разпнат.  Не заради Пилат, не благодарение предателството на Юда, не и поради виковете на тълпата: „Разпни го!“, а в резултат на греха на цялото човечество, – с болка каза Тихомир.

– Ужасите от войните и бедността, мъката от самотата и отхвърлянето, отчаяния плач на сираци и вдовици, предсмъртния вик на умиращия от глад, …. и хиляди други трагедии свидетелствуват за това, че живеем в свят, който е отровен от греха, – констатира Филип.

– Ето от това е умрял Исус, – продължи да разсъждава на глас Тихомир. – Горчивата чаша на човешкия грях е причина за Неговото разпятие.

– Спомни си, – отбеляза Филип, – в последните часове от живота си Исус се е молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

– Нямаше ли друг начин? Защо Той е изпил тази отвратителна чаша? – възнегодува Тихомир.

– За да не я пием ние с теб, – отговори Филип.

– Греха порази Исус на кръста, но по-силна от греха е Божията любов, – възкликна възторжено Тихомир. – А тя възкресява всеки от нас за нов живот, ако повярваме в това, което е направил Христос за нас.

Двете момчета се засмяха и плеснаха дланите си.