Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.

Един човек имал поле, което поради своята небрежност запустяло и обрасло с трева и тръни. Веднъж той решил да използва това поле, за това казал на сина си:

– Иди и очисти принадлежащото ни поле.

Синът отишъл. Когато видял полето покрито с множество плевели и тръни, паднал духом и си казал:

– Кога ще изкореня всичко това? Как ще очистя тази земя?

С тези думи той легнал на земята и заспал. Така той правел няколко дни.

Накрая бащата дошъл да види какво е направил сина и установил, че наследникът му дори не е започнал.

– Защо до сега нищо не си направил? – попитал той сина си.

Младежът отговорил:

– Дадох и щях да започна работа, но като видях колко много трева и тръни има, се обезкуражих, и друго нищо друго не ми оставаше освен да легна и да заспя.

Тогава бащата предложил:

– Сине, отделяй всеки ден такова пространство, което заемаш, когато лежиш и го почиствай. Така работата ти ще потръгне и ти няма да се отчайваш.

Синът послушал баща си и за кратко време полето било очистено и обработено.

Така прави и ти, труди се постоянно, макар и малко, и няма да се отчаеш. Бог чрез своята благодат ще възстанови всичко.