Валял сняг. Било тихо и спокойно. Пухкави снежинки обикаляли в странен танц и бавно се приближавали към земята.

Две малки снежинки, които летели една до друга, завързали разговор помежду си.

Едната снежинка казала:

– Колко е невероятно усещането, когато летиш.

– Но ние не летим, а падаме, – тъжно отговорила втората.

– Скоро ние ще стигнем земята и ще се превърнем в бяло пухкаво одеяло.

– Не, ние летим към гибелта си. Когато паднем на земята, нас просто ще ни стъпчат.

– Ще се превърнем в потоци и ще се устремим към морето. Ще живеем вечно, – казала първата снежинка.

– Не, ние ще се разтопим и ще изчезнем завинаги, – възразила ѝ втората снежинка.

Накрая те се уморили да спорят и се отдалечили една от друга.

Всяка полетяла към съдбата си, която сама си била избрала.

Испанският художник Алфредо Наваро се е родил на източното крайбрежие на Испания в град Алкой през 1965 г. Неговият баща е бил художник и винаги е подкрепял Алфредо в неговите художествени начинания.

Наваро е започнал да рисува още на 5 години. Постепенно баща му го е научил на техниките свързани с маслената живопис. Когато Алфредо станал на 13 години, той започнал да рисува с маслени бои.

Първо Наваро е учил в училище за изящни изкуства. След това продължава обучението си във Валенция.

На 19 години Алфредо започва да рисува с маслени бои професионално. През 1986 г. получава първо място на художествена изложба в Галация.

Наваро вярва, че неговият метод е на границата между реализъм и хиперреализъм. Вдъхновен от простора на Средиземно море и Атлантическия океан, Наваро рисува предимно морски пейзажи, понякога тихи, понякога бурни.

В неговите залези и море с пенливи вълни присъстват изразителни цветове и невероятна атмосфера. С голямо майсторство художникът представя разбиващите се вълни в скалите и полупрозрачната морска стихия, която се плиска на брега … или как залезът прониква във вълните.

В морските пейзажи на Наваро се усеща безбрежността на океана, топлия танц на слънцето върху водата и безкрайността на хоризонта.

Тези картини очароват и покоряват зрителя.

В училище смятаха Жана за безнадежден случай. Веднъж родителите ѝ получиха бележка от учителката ѝ, в която се казваше:

„Жана има проблем с ученето. Тя не може да се концентрира в нищо. Вечно се движи и неспокойно се върти. Пречи на останалите. Не успява да си напише домашните. Не смогва да се справи със задачите и упражненията в клас“.

Учителката ѝ не осъзнаваше, че Жана имаше разтройство свързано с дефицит на вниманието.

Но кой ли можеше да разбере малкото момиче?

Тя не беше като другите и при нея трудно се прилагаха същите методи на обучение, чрез които се обучаваха останалите деца.

Майка ѝ въздъхна и я заведе на лекар. Той накара момичето да седне на един стол, който бе в другия край на стаята. Жана подложи ръцете си под краката и седя така двадесет минути, докато лекарят разговаряше с майка ѝ, за проблемите ѝ в училище.

Най-накрая лекарят седна до Жана и каза:

– Сега бих искал да поговоря с майка ти насаме. Почакай ни тук в кабинета, ние след малко ще се върнем.

Преди лекарят да излезе с майка ѝ включи радиото, което стоеше на масата.

След като двамата възрастни се оттеглиха, лекарят помоли майката на Жана:

– Много тихо и внимателно погледнете, какво прави дъщеря ви.

Жана бе скочила на крака и се движеше в такт с музиката.

Тогава лекарят се обърна към майката и каза:

– Жана не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я в училище за танци.

Майката прие съвета на лекаря и Жана започна да се занимава с танци.

По-късно  малката палавница, която не можеше да седи на едно място в училище, беше поканена в балетното училище. Тя стана солистка, а след това основа свое собствено танцово училище.

Жана се запозна с един известен композитор, който пишеше предимно мюзикъли. Заедно с него направи една хореографска постановка, която стана доста известна сред почитателите на този жанр.

Така Жана донасяше много радост на милиони хора.

За съжаление, много деца като нея остават неразбрани и просто ги тъпчат с лекарства, за да ги направят като другите.

Много деца не могат да изговарят правилно буквата Р, С, Ш, Л и Ж, но Нели не изговаряше буквата К, а я заменяше с Т.

– Какво расте в градината? – питаше я майка ѝ.

– Татофи, мортови, туши, таставици, – изброяваше Нели.

Бабата ѝ се усмихваше и се караше на майка ѝ:

– Остави детето, нека говори, както си иска.

Въпреки това в семейството решиха да заведат Нели на логопед.

Майка ѝ я заведе и каза на лекаря:

– Спасявайте ни, докторе. Тя не произнася буква К. Пълна трагедия, чак свят ми се завива.

Докато майката на Нели говореше от очите ѝ се лееха сълзи.

Докторът огледа детето и каза:

– Кажи „каша“.

– Таша.

– Кажи „кукла“.

– Тутла.

– Кажи „клоун“.

– Уморих се вече, – каза Нели. – Хайде да отидем на балтона и да полеем цветята. Аз ще полея червените, а ти белите.

Логопедът се изненада и попита:

– Ти познаваш ли цветовете?

Нели се учуди на въпроса, а после самодоволно заяви:

– Да.

– Този цвят какъв е? – попита лекарят.

– Син, – каза уверено Нели.

– А този? – продължи логопедът.

– Жълт.

– А този?

– Морстосин, като вълните.

– А стихчета знаеш ли? – логопедът се усмихна на детето.

След това докторът изслуша няколко стихотворения и една песен. Накарая Нели завърши с танц, като се въртеше из цялата стая.

След всичко видяно логопедът се обърна към майката:

– В коридора седи петгодишно момче, чийто запас от думи се състои от „мама“, „баба“ и „дай“, а също и второкласник, който само казва „здаси“ и „фувка“. Вие сте ми довели момиченце на година и осем месеца, което познава цветовете, знае какво е морско синьо, казва стихчета, пее песни и танцува, дори измисля развлечение за възрастните, да поливат цветя на балкона. За какво толкова се притеснявате, че не може да изговори една единствена буква правилно ли? Хванете детето си за ръка и  си отивайте в къщи, да поливате цветята. В близките три години да не съм ви видял тук.

След един месец Нели се обади по телефона на леля си:

– Вече мога да казвам буквата К. Идвайте и ми носете бонбони.

Фламенкото се е появило от преплитането на мавританска и циганска музика съчетана с испански темперамент. Смята се, че танцът се е зародил през XV век, когато циганите пристигнали на южния бряг на Испания от Византия.

Танцьорката на фламенко Хоакин Кортес е била посланик на ромите в Европейския съюз.

До втората половина на XIX век циганите са танцували фламенко боси.

На 16-ти ноември 2010 г. ЮНЕСКО обявена фламенко за един от шедьоврите на устното и нематериално наследство на човечеството.

Този танц е получил популярност не само в Испания и испаноговорящи страни, а и в Япония, където е била открита Академия по фламенко.