Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.

Какви ли не обяви и съобщения съм виждала написани на ръка или луксозно оформени. Целта на всички тях е да заангажират вниманието ни с нещо „важно“.

Ето какво интересно съобщение успях да прочета наскоро:

„Жени участвайте в благотворителния базар. Това е една добра възможност да се избавите от излишните неща в дома си. Не забравяйте  и мъжете си“.

Вероятно пишещият е имал предвид: „Не забравяйте, да подканите и мъжете си да участват в тази дейност“.

В случая се е получила доста забавна реклама.

Един фермер дойде до къщата на един от приятелите си и почука на вратата. Отвори му 9 годишно момче.
– Баща ти в къщи ли е?
– Не, господине, той отиде в града.
– А мама?
– Тя отиде с татко.
– А брат ти Хауърд? Той  вкъщи ли е?
– Не, господине, той е с мама и татко в града.
Фермерът започва да пристъпва от крак на крак и да си мърмори нещо под носа си.
– Мога ли нещо да направя за вас? – попита момчето. – Зная къде лежат всички инструменти, ако ви е необходимо нещо или трябва да предам някакво съобщени на баща ми.
– Е, – каза неуверено фермера, – аз наистина трябва да поговоря с твоя баща. Работата е там, че моята дъщеря Сюзън е бременна от брат ти Хауърт.
Момчето помисли малко, а след това каза:
– Да, за това трябва да поговорите с баща ми. Знам, че той взима 500 долара за бик, 50 за нерез, но не знам колко ще поиска за Хауърд.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.