Отровните паяци напълнили улиците на град Манингрида. Там живеят около две хиляди човека.
Учените не могат да обяснят причината за появата им. Някои предполагат, че причина за миграцията на тарантулите е промяна на условията там, където преди са живели. Други смятат, че паяците са привлечени от обилната храна в града.
Австралийско издание The Land посочва, че повечето от тези големи паяци са се заселили в необитаемите места край реката.
Ухапването от тарантула може да е смъртоносно за някои животни, но те не застрашават човешкия живот. Ухапването от тарантула е подобно на ухапването на стършел и предизвиква оток. Може да причини и повръщане.
През септември 2014 г. бе съобщено, че в изоставена къща в Ирландското Карлоу са били открити над 100 отровни създания. Сградата е била обитавана от паяци от вида черната вдовица, тарантули и скорпиони.

Колко много разнообразни живи същества живеят във водата. Там можеш да видиш даже риба с прозрачна кръв.
Разбира се има и „уродливи“ създания, които приличат на капки, ….. Но винаги се е изказвало съмнение, относно съществуването на краля на херингите.
В Нова Зеландия е извадена уникална риба, която е потвърдила съществуването на своя вид. Давид Агню мениджър в отдела за защита на околната среда е намерил краля на херингата. Това чудо е най-дългият представител на костните риби.
Краля на херингита може да достигне дължина 17 метра. Рибата има отлични гръбни перки, чрез които се придвижва.
Именно разположението на тези перки е могло да послужи за източник на много истории за гиганстски морски чудовища.

Изливането на Святия Дух е първият полъх на Божия Дух за човечеството.
Припомнете си пророчеството на Езекил на полето, пълно с човешки кости. Чрез думите му костите се събраха, покриха се с жили, плът и кожа, но в тях още нямаше дух. И тогава Бог му заповяда да пророкува за Дух и докато пророкът още говореше, всички оживяха.
Полето с кости е образ на падналото човечество, което отделено от Бога няма в себе си живот. Но Бог не го остави така, а чрез Духа Си го оживява.
По времето, когато Исус беше на земята, може да се каже, че костите се събраха, покриха се с плът и кожа, но в тях нямаше дух.
В Евангелията ясно се казва, че времето за оживяването вече е дошло. Оставаше само още едно, Исус да бъде прославен. И Когато Господ възкръсна и се възнесе на небето във слава …. Божият Дух слезе и оживи човечеството.
Така както новородено дете идва на белия свят, като вдъхва първия свеж въздух, так събралите се в горницата приеха Божия Дух.
Вдишайки веднъж Святия Дух, човешкия род от тогава насам диша чрез Него непрестанно. Белите дробове чрез, които се е извършва това вдишване е Църквата.
Жалко е, че една част от дихателна система на човечеството е повредена, но тя е под влияние на благотворното дишане на здравата част и също оживява.
Както животворящите стихии на въздуха, превръщат соковете в жива кръв, така грешниците потъмнели от греховете си, чрез новорожденито се превръщат в нови създания.
Този, който живее според изискванията на съвестта и евангелските заповеди, диша чрез Духа и оживява чрез Него. Истинско доказателство за одухотворяването е молитвата, която с право е наречена „дихание“. Който се моли в къщи или църквата, диша чрез Духа.

Една гъсеница си пълзяла бавно в една красива градина. Срещу нея се задала разбързала се за някъде мравка.

– Махай се от пътя ми! – разкрещяла се мравката. Не стой на пътя на по-висшестоящите от теб. Под достойнството ми е да говоря с такива низши създания като теб!

Гъсеницата продължила  спокойно пътя си, изкачвайки се по стъблото на едно цвете. Там тя се свила и се превърнала в копринен пашкул, от който на другата сутрин излязла красива пеперуда.

Пеперудата се издигнала във въздуха. По едно време съзряла на земята същата мравка, която ѝ се присмивала предния ден. Мравката погледнала нагоре и се смаяла.

– Гордо създание! – провикнала се пеперудата от високо. – Няма на света толкова низше същество, което да не може някой ден да се издигне високо над онези, които са се мислили за по-добри от него.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….