Не спете с глава поставена на север.

В Япония при погребване на мъртъв човек, главата му се слага на север. За това, японците много внимават за посоката, в която ще се окаже главата им, когато лежат.

Смята се, че ако някой заспи с глава на север го очаква неуспех, дори по-лошо – смърт.

На погребението, в непосредствена близост до починалия се слага чаша ориз с пръчка забита вертикално. Този ориз е предназначен за мъртвия, а не за живите. За това се смята за табу, да забиеш пръчката вертикално в ориз.

Със мъжа ми преглеждахме старите съдове. Надрасканите и непотребните ги отстранявахме. Все пак си отделих една голяма чаша, макар, че имаше голяма драскотина.

– Хвърляй я! За какво ти е? – извика съпругът ми.

– Тя ми е любима, – казах, а след това добавих, – Тя ми напомня, че можем да имаме недостатъци, но все още не сме за изхвърляне.

Бог е използвал хора, които съвсем не са били съвършени. Моисей е бил „тежкоезичен“, Раав е била блудница, Давид е прелюбодействал с Витсавее, а после е изпратил мъжа ѝ на смърт, Петър се е отрекъл три пъти от Исус.

Всеки от нас има слабости. Сега вече по осезателно чувствам тежестта на годините. Слухът и зрението не са същите. Старите травми от удари, падания, наранявания, започнаха да се обаждат особено, когато се разваля времето. Въпреки това, не означава, че съм непотребна.

Не е нужно да бъдем съвършени, за да служим на Бога.

Много животни ни умиляват със своя вид и поведение. Въпреки всичко техният истински образ не съвпада с нашите представи.

Такива милички животни могат да се окажат много опасни.

Нека днес се запознаем с един подобен представител – лори.

Тези малки лори с изразителни очи имат в своя арсенал оръжие отрова, която секретира от жлезите на лакътя им.

Тя е толкова опасна, че може да предизвика у човека задушаване, което завършва със смърт.

За това преди да прегърнете някое лори, първо помислете за своята безопасност.

На юг от Пном Пен в Камбоджа се намират така наречените полета на смъртта.

На тяхна територия, някога засадени с орхидеи, са намерени почти 20 хиляди останки от хора, които били екзекутирани от Червените кхмери.

Сега там се намира будиски храм, зад стените на който лежат хиляди черепи, жертви на комунистическото движение, убило 3 милиона души само за три години 1975-1978 г.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.