Манол Игнатов бе гимназиален учител. Той много се стараеше в работата си, но колкото по-усилено работеше, толкова повече се сблъскваше с неразбиране и получаваше незадоволителни резултати.

Притесни се. Започна да усеща в себе си някаква празнота. Изпадна в депресия.

– Има ли смисъл да живея? Това, на което смятах да посветя живота си, се проваля всеки ден пред очите ми. Ще сложа край на живота си.

Напълно отчаяни родителите на Манол се обърнаха за помощ към църквата:

– Моля ви помогнете на сина ни! Спасете го! Той е решил да сложи край на живота си.

Дойдоха вярващи хора в дома на Манол и поговориха с него. Те го поканиха на църква. Макар и неохотно той се съгласи.

Когато влезе в църквата и чу за първи път Божието Слово, той осъзна, че грехът му се състои в незачитане и неприемане на Бог. До сега Манол беше имал самочувствие, че може да живее и без Господа.

Когато прие Исус Христос, Който бе умрял и възкръснал заради греховете му, младия учител се промени.

По-късно започна да служи в църквата. Музикалната дарба, която му бе дадена от Бога използваше активно, за да свидетелствува, какво Бог е направил в живота му.

Чрез неговата музика много хора бяха насърчени, както никога преди това.

– Аз бях избрал смъртта, – казваше Манол, – но Бог реши да направи от мен нов човек, посланик на Божието царство, за да свидетелствувам в този свят, че Господ е жив.

През 1992 г. Ким Ир Сен се готвел да отпразнува 80-я си рожден ден.

Неговият син Ким Чен Ир планира да му подари одеяло от пера на врабчета, но само от врата заради тяхната изключителна мекота.

За да събере перата, той призовал цялото население на лов за врабци.

За пет месеца били убити 700 хиляди птици, а великият вожд получил своето одеяло.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……