Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

За повечето жени главното е дома. За мъжете са важни децата, те желаят да се грижат за тях и поемат съответната отговорност за това.
Някой мъже се държат в семействата така, сякаш грижата за децата им е природно дадено, но на работата си могат да изглеждат съвсем различни. Там са упорити, решителни, способни да вземат важни решения. В домовете им тези качества се „разтварят“. Много жени дори не се досещат, че мъжът им съвсем не е безволев и безащитен, а активен и решителен.
Кой е виновен за това?
Много често жените „творят“ от мъжете си пасивни същества, взимайки ролята на майка. За жената мъжът изглежда не като възрастен, способен  на сериозни действия, а малко, капризно момченце. Син, а не партньор в семейните отношения.
Много мъже с удоволствие приемат условията на играта син-майка. Жената не винаги осъзнава, че тя е причината мъжът ѝ да стане такъв. А същевремено чака от него решителност и действия, за това постоянно му крещи и е недоволна от поведението му.
Като следствие от постоянните конфликти страстта между двамата угасва. Много често такива семейства се разпадат. Съпрузите изпитват постоянно недоволство един от друг, а списъкът с претенции е прекалено голям.
За жената важна роля играе романтичната връзка, за нея е важно всеки малък жест на внимание и любов. За съжаление, на такива неща мъжът не предава никакво значение. Жените искат мъжете да осъзнаят грешките си без да им се казва това с думи, но мъжете дори не се досещат за това.
Ако жената не получи достатъчно разбиране, нежност, ласка и грижа, тя се превръща в крещяща, груба и непривлекателна личност.
Ако в семейството има неразбиране и чести конфликти, съпрузите не трябва да мълчат и да се затварят в себе си. Трябва да разговарят и да се научат да изразяват емоциите си открито. Преди всичко това се отнася за жената, която е пазителка на семейното огнище.

Майка чете на сина си приказка. Стигат до място, където героят трябва да вземе важно решение. А условията, които му се предлагат съвсем не изглеждат поносими. Та това условия ли са?
– На камъка било написано: Ако отидеш наляво, губиш коня си, но ще бъдеш щастлив. На дясно ако тръгнеш, сам ще загинеш, но коня ти ще оцелее. А ако тръгнеш направо, ще оцелеете и двамата с коня, но няма да бъдете щастливи.
Майката поглежда сина си и го пита:
– Ти накъде би тръгнал?
Само неподправеното детско мислене  може да даде такъв отговор.
– Мъчно ми е за коня – нека живее. Бих оставил коня до камъка, а сам бих тръгнал наляво.
Как можеше този малък човек да обясни на майка си, че в приказката този, който е тръгнал наляво с коня си е негодник?

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Имало едно време един човек. Той ставал всяка сутрин преди зазоряване. Отивал на брега на морето и срещал новия ден с молитва към Бога.
Пораснал синът му. Той също като баща си ставал рано сутрин, отивал на брега на морето и срещал изгрева на слънцето, но не се молел.
И синът имал син. Той поел традицията. Ставал сутрин рано преди изгрев слънце и отивал на брега на морето. Само, че не знаел защо го прави.