Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

Синът бил много непослушен. Довел майка си буквално до сълзи.

Майката се разплакала и започнала да се моли …..

Синът сложил ръка върху рамото ѝ и казал:

– Поплачи си, мамо. Навярно Святият Дух те докосва.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Смляното зърно се превръща в хляб. Тамянът издава аромат, когато се хвърли в огън. Почвата трябва да се изоре с остър плуг, за да се подготви за засяване. Съкрушеното сърце е угодно на Бога.

Най-прекрасните мигове в живота ни са предшествани от преживяна скръб и болка.

На човешката природа са необходими страдания, за да стане благословение за останалите.

Господи, направи живота ни благоухание в житейските бури и незгоди, а за Теб в този свят нека да бъдем „приятно благоухание“.

Ако се стремиш да бъдеш „син на утехата“, желаеш дара на съчувствие, ако искате да предложиш нещо повече на изкушаваната душата от обикновен комфорт, ако в ежедневните си взаимоотношения с хората се стремиш да се отнасяш тактично, никого да не оскърбяваш, трябва да си готов да заплатиш скъпо за духовното си „образование“, подобно на твоя Господ, който много пострада.