Царството Божие е настояща реалност. Това е, което ние трябва да правим тук на земята точно сега. Силата на Бог е този ресурс. Това е енергията, която получаваме, за да направим това, което Бог иска да правим, след като сме се предали и сме се предоставили на волята Му.

Божията слава е причината. Това не е реалността или ресурса. Той е настоящето причината за всичко, а всичко е за Божия слава.

Всичко идва от Него, съществува чрез Неговата сила и е предназначено за Неговата слава.

Хората казват: „Аз имам толкова много, и все още се чувствам неосъществен. Имам добро семейство, добра работа, големи деца, добри приятели. Защо съм толкова неудовлетворен?“

Ние никога няма да намерим реализация в живота, докато не започнем да живеем в Божието царство, чрез Божията сила, и за Божия слава.

Как да живеем по-пълноценен живот – това е животът, който е проектиран от Бога, за нас.

Какво означава да живеем в Божието царство? Това означава, че можем да внедрим Божията програма в, нашия дневен ред. Можете да приемете Божията воля над волята си. Бог се грижи. Той иска да ни благослови. За това Го постави на първо място в живота си.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

В Средновековна Европа, когато умирал крал или член от кралското семейство, придворните в знак на траур се обличали във дрехи с лилав цвят.

На 18 юли 2003 г. в Аржентинския зоопарк лекар дал на бяла мечка експериментално лекарство за лечение на дерматит, от което козината на мечката станала лилава. По-късно се изяснило, че това е алергична реакция.

В инската узелска писменост кипу с лилав цвят се обозначавал главният, който управлявал селища и територии.

Арменската незабравка – емблема в памет на арменския геноцид е в лилаво, а не синя, тъй като лилав цвят наподобява традиционното боядисване на свещеническите одежди на Арменската апостолска църква, която „беше, е и си остава в сърцето на арменската идентичност“.

На аерогарата майка и дъщеря се прощаваха. Девойката трябваше да лети, за това се прегърнаха.

Майката каза:

– Обичам те и ти желая достатъчно.

Дъщерята отговори:

– Мамо, твоята любов е всичко, което ми е нужно. Аз също ти желая достатъчно.

Те се целунаха и момичето тръгна.

Майката седна на една от пейките. Тя бе готова да се разплаче. Изведнъж се обърна към седящата до нея жена:

– Вие някога сбогували ли сте с някого, като сте знаели, че няма да го видите повече?

– Да, – каза жената. – Извинете, но защо се сбогувахте завинаги?

– Аз съм вече стара, а тя живее много далече. Следващият път ще прилети за моето погребение, – каза майката.

– Извинете, – каза непознатата жена, – не съм подслушвала разговора с дъщеря ви, но чух, че ѝ казахте: „Желая ти достатъчно“. Какво означава това?

Майката се усмихна:

– Това пожелание в нашето семейство е станало традиция. Когато казваме: „Желая ти достатъчно“, това означава:

Желая ти достатъчно светлина, за да бъде животът ти ярък.

Желая ти дъждовни дни, за да цениш по-добре слънчевите.

Желая то достатъчно щастие, за да цъфтиш.

Желая ти достатъчно болка, за да можеш да усещаш и най-малките радости.

Желая ти достатъчно победи, за да достигаш винаги желаното.

Желая ти достатъчно загуби, за да оцениш това, което притежаваш.

Желая ти достатъчно срещи, за да можеш да преживяваш по-леко разделите.

След тези думи тя се разплака и си тръгна.

Казват, че е необходима минута, за да намериш особен човек. Час, за да го оцениш. Ден, за да го обикнеш. И цял живот, за да го забравиш …

Понякога, за да не се отчайваме и да не се обезсърчаваме в семейния живот е необходимо да разберем смисъла на нашия живот.

Тогава всичко, което става с нас, ние ще го възприемаме не като безжалостни удари на съдбата, а като необходими за нас уроци в живота.

Те ни водят към спасение по трънливия жизнен път.

Всичко, което става в семейството трябва да служи за душевна ни полза. Случайните нелепи неща в живота и дори някои тежки моменти за нас, са следствие на нашите собствени грешки. Господ често ги обръща за наше добро.

Семейството е училище на смирение и послушание, където хората възпитават волята си и се борят със страстите си и себелюбието си.

Съпрузите взаимно се възпитават. Преминавайки през училището на живота, те се научават да бъдат смирени, търпеливи и любящи.

Един мой познат поздравяваше приятели с раждането на първото им дете по този начин:

– Честит възпитател!

Когато ние се занимаваме с възпитанието на детето, то ни учи не по-малко, отколкото ние него.

Тогава започваме да мислим по много важни въпроси, за които преди не сме се замисляли.