Човек отива в църквата, моли се, изповяда греховете си, а когато излезе от  нея, започва да осъжда и коментира другите. Приятно му е да търси и намира чуждите грешки. Ходенето на църква не е прибавило смирение?!
Хората са длъжни да правят това, което църквата ги учи.
Ако жадуваме да узнаем за караници, скандали и желаем да чуем една или друга клюка, ние сме не смирени, а егоисти.
Веднъж станах неволен свидетел на следния разговор.
– Какво ще кажеш за скандалната история с Х….?
– А ти колко време си се молил за този човек?
– Но аз те питам за скандала!
– Разбрах въпроса ти. За това те питам, колко сълзи в молитва си пролял за човека, който искаш сега да обсъдим?
Желаещият да поклюкарства за чужда сметка, изведнъж замлъкна, той не знаеше какво да отговори.
Не трябва да сме егоистични към ближния, какъвто и да е той. Ако съдим егоистично другите, ще дойде време, когато Бог ще се отвърне от нас и ние ще паднем в същите грехове, които до скоро сме осъждали.
Смиреният и скромен човек не осъжда, не съди другите и не се стреми да заеме първото място. Той не обича да е център на вниманието.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

В списание Investigative Genetics е публикувано изследване на група учени, ръководена от Sylvanas Tridiko от австралийския университет Мердок.
Специалистите твърдят, че микробите, които живеят в слабините на хората могат да бъдат използвани вместо генетичния материал. Те могат да помогнат на правозащитните органи при идентифицирането на престъпници, участващи в дела от сексуален характер.
До сега извършвалите изнасилване престъпници вземат предпазни мерки и не оставят генетичен материал и за това ДНК анализ не може да се направи.
Професор Tridiko твърди, че метода за  идентифициране на лицата, чрез анализиране на микробите ще бъде много полезен, тъй като извършителят прехвърля във всеки случай микроби от тялото си на жертвата.
В своите експерименти, експерти изследвали живата микробната общност в ингвиналните коси на седем души, двама от които са били съпруг и съпруга.
Изследователите са заявили, че микробите, както и ДНК могат да служат като средство за идентификация на лице. Нещо повече, биолози са успели да установят, че участвалите в експеримента съпруг и съпруга са имали преди 18 часа сексуален контакт.
Това показва, че микрофлората наистина може да служи като надежден „свидетел“ на събития, представляващи интерес за правозащитните органи при разследването на сексуални престъпления.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Един отшелник се оплакал на учителят си:
– Всеки ден в девет часа сутринта, когато съм в уединение, чувствам страшен глад. Когато по-рано бях в манастира, където живеех, това ми се отдаваше без голямо усилие и по няколко дена изкарвах без храна.
– Не се изненадвай от това, сине мой, – казал му учителят. – В пустинята няма никой, който да бъде свидетел на твоите постове, да те поддържа и да те подхранва с похвали. Преди в манастира твоята горделивост ти е служила за храна. Ти си изпитвал удоволствие да се отделяш от другите със своето въздържание, а това е било за теб по-сладко от храната.