Бащата на Фридрих Енгелс бил ревностен поддръжник на пиетизма, религиозно движение в лютеранството.

В училищната характеристика на Фридрих пише, че гимназистът Енгелс се е отличавал с „религиозност, чисто сърце, благонравие и други привлекателни добродетели“.

На 16 години той е написал стиховете:

Слез, о Божий Син, Христос,
Чакам те в долината на сълзите,
О, отнеси всички беди!

Между 18 и 20 години Фридрих изминава пътя от вярващ към много четящ юноша. Първоначално се е стремял да изтълкува догмите на религията по рационалистичен начин, а след това става поддръжник на „религията на сърцето“. Става убеден атеист и рационалист, вярващ само в науката и разума.

За него „божествено може да се счита само това, което може да издържи на критиката на разума“.

След това религията за Енгелс, особено християнството става един от главните врагове, които пречат на човечеството да бъде щастливо.

Как Бог постъпва със Своя изтощен служител?

Снабдява го с добра храна и сън.

Илия направи много, но физическите му сили не могли да понесат напрежението и той изпаднал в депресия, а е трябвало да се погрижи за физическите си нужди.

Има силни мъже и жени, които се оказват в положението на Илия.

Под хвойновото дърво, за тях е окуражаващо да чуят добра дума от Учителя:

„Дълъг е пътя пред теб и Аз искам да те подкрепя“.

Не бива да смесваме физическата умора с духовната немощ.

Няма значение през какво преминаваме, нито какви трудности преживяваме. Всеки от нас е ценен.

Нашето минало не определя бъдещето ни. Обстоятелствата и ограниченията понякога ни пречат да се радваме, но не трябва да допускаме това.

В живота трябва да бъдем благодарни за това, което имаме и да не се ядосваме, че нещо ни липсва.

Просто трябва да правим това, което умеем най-добре.

Кажете си: „Тук съм, защото за мен има цел. Да обичам другите хора и да ги вдъхновявам“.

Бъдете уверени, че всеки човек има своя цел, свой път и свое предназначение.

Ние сме много, а сме толкова различни. За това някой се нуждаят от подкрепа, друг от изслушване, ……

Важното е, че каквито и ограничения да имаме, всеки от нас е уникален. Можем да мечтаем и никога да не се предаваме.

Василий Родзянко е известен руски мисионер от семейство на емигранти, които е служил във Великобритания и САЩ.

В продължение на много години, епископ Василий водел религиозни предавания по ВВС. Слушали го много хора от Източна Европа.

Веднъж през 90-те години Родзянко дошъл в Русия. И там някой го поканил да се помоли за някаква нужда в затънтеното село Кострома.

По пътя, докато Василий пътувал със свой приятел, станала авария. От прозореца на колата Родзянко  видял да лежи възрастен човек. Той бил мъртъв. Близо до него стоял синът му и плачел.

Василий слязъл от колата и казал на скърбящия човек:

– Аз съм свещеник. Ако вашият баща е вярващ човек, трябва да се помоля сега за него.

– Да, направете всичко, както трябва, – отговорил синът на загиналия. – Моя баща беше православен вярващ. Вярно е, че никога не е ходил във храм, защото всички църкви наоколо са разрушени. Но той казваше, че си има духовен баща.

Василий извадил дрехите необходими за специалния вид молитва за упокой на православните християни и се приготвил да извърши необходимото. Преди Василий да се помоли, той попитал синът на починалия:

– Как човек, който не ходи на църква, може да има духовен баща?

– В продължение на много години той слушаше всеки ден религиозни предавания от Лондон. Те се водеха от някой си Василий Родзянко. Този човек баща ми смяташе за свой духовен учител, въпреки че никога не го е виждал през живота си.

Тази история е не само чудесна среща. Тя говори за любовта. Именно любовта е главния принцип на мисионерската дейност.

Ако човекът, който ти разказва за вярата, няма любов към теб, то едва ли ще чуеш думите му.

Жената извика такси и седна на седалката. Шофьорът напомни на жената:

– Сложете и затегнете коланите си.

– Детето ми е малко особено и ще вика, можете ли да ми помогнете да му стегна колана.

Момченцето наистина не разговаряше, а издаваше звуци, ту по-силно, ту съвсем тихо. Извиваше се и правеше неадекватни движения.

– Аз също съм особен, – грубо каза шофьорът. – Слезте. Не ми трябва крещящо и опърничаво дете.

Жената слезе с момченцето и една голяма чанта на пътя.

Хубавото е, че със следващият шофьор на такси нямаше проблеми и той ги закара до дома им.

Нима деца с такива особености не трябва да е возят в превозните средства?