Жена оглежда множеството килими и тъй като ѝ е трудно да реши какво точно да вземе, се обръща към продавачката за съвет:
– Бих искала да взема един за детската, но да не е марков. Какво бихте ме посъветвали?
– А колко деца имате? – попита продавачката.
– Седем, – усмихна се смутено жената.
– Седем! – ахна продавачката. – По-добре асфалтирайте пода!

Детето ви е разляло вода на пода, не бързайте сами да попиете разлятото. Кажете на детето къде се намира парцала и го накарайте само да обере водата.
Така детето ви ще се научи да взема решения и да прави изводи. Родители дайте възможност на детето си да действа самостоятелно, без да му давате инструкции или готови алгоритми.
Разрешете му да греши!
Детето е получило първият си конструктор. Виждате, че то греши при подреждането на фигурите и изпуска важен детайл. Въпреки това спрете порива си да се намесите и да сглобите модела по всички правила.
Само, когато децата грешат и се объркват, те се учат да намират изход в сложните ситуации и да оправят сгрешеното.
Намесете се, когато детето наистина се нуждае от помощ или иска такава от вас. В останалите случаи се гордейте със думите му: „Аз – сам“.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Музеят на лъжата, известен още като музей на илюзиите, се намира в германския град Кириц. Ако по-голямата част от музеите в света са горди от факта, че в техните колекции са изложени оригинали, положението тук е точно обратното, неговите създатели, напротив, не без гордост уверяват, че всичко тук е изключително фалшиво.
Музеят е разположен в зданието на „старинен“ замък, който е построен наскоро. В музея на лъжата има десет стаи. Те са изпълнени със разнообразни експонати. Между тях се намират отрязаното ухо на Ван Гог, фалшивите мустаци на Хитлер и даже парцалът за миене на пода, принадлежащ на бащата на Сталин.
Като цяло този музей е необичаен, затова и мненията на неговите посетители не са еднакви. Едни са във възторг, други смятат, че основателят на този музей е ненормален, а експонатите са пълен боклук.
Но едно може ясно да се каже за това място. То напълно разсейва стереотипа за музей, като скучно място с прашни експонати.