Преди да го срещнат, Ким бе живял един мрачен и подтиснат живот. Вечерно време избягваше срещи с буйни малки деца, които го дърпаха за козината, ушите и се опитваха да го влачат нанякъде.

Когато търсеше подслон се натъкваше на ръмжене и единственото нещо, което правеше бе да побегне, преди да бъде наръфан.

Ядеше единствено това, което можеше да докопа от обърнатия контейнер.

Един ден доведоха Ким в приюта за животни. Той бе много слаб. Имаше огромна захапка, а лапите с форма на патешки крака го правеха нежелан.

Ким имаше нужда от семейство.

Един ден приюта бе посетен от баща и син. Когато Владо видя Ким, много го хареса.

Болните зъби и раздразнителното ръмжене, затвърдиха желанието на бащата на Владо да запази известна дистанция от кучето, което бе избрал синът му.

– Не го харесвам, – заяви той на Владо. – Той е твърде малък и грозен.

Думите на бащата причиниха голяма болка на момчето, но психиката на Ким остана невредима.

Когато отчете огорчението на сина си по лицето му, той добави:

– Добре, добре, ще го вземем, щом толкова ти хареса, – макар и с нежелание даде съгласието си бащата.

Щом го прибраха в дома си, започнаха да се проявяват неразкритите до сега недостатъци на новото допълнение в дома.

Ким си избра да лежи върху възглавницата на дивана, от където можеше да гледа през прозореца заплашителния външен свят.

Мразеше да го вдигат, но използваше всяка възможност да се свре в нечий свободен скут и да спи там продължително време.

Изненадващо бе, но всички в този дом започнаха да харесват Ким.

Желанието му да „маркира“ територията из цялата къща, се превърна в неудобство за всички. Почистиха килимите, но Ким пак успя да повтори процеса на маркирането.

Сблъскаха се разочарованието на кучето с чистенето и дезинфекцията. Резултата бе един и същ всеки път.

Ким въздишаше дълбоко и се настаняваше в скута на този, който най-много бе мърморил против „маркирането“.

Пренебрегването на тази досадна практика беше почти мигновено, тъй като привързаността на четирикракия любимец беше неимоверно изобилна.

Един ден бащата на Владо гледаше тъмното петно до Ким и бе готов отново да му се скара, когато си спомни за безпределната любов на Бог.

– Да, – каза си той, – Той ме обича и не се е разочаровал от нередностите, които върша всеки ден. Бог знае моите бъркотии и грешки, преди да се случат. Той по никакъв начин не е изненадан от тях или опасения ми.

Бог вижда всеки грях преди да бъде извършен и въпреки това изпрати Сина Си като жертва, заместник, понасяйки наказанието, което ние заслужавахме. Любовта Му към нас е дълбока и привързаността му се простира безкрайно.

Така че скочете, въздъхнете и се свийте в скута на вашия прекрасен Спасител. Христос също изпитва удоволствие от нашата привързаност към Него, защото ние сме Негови възлюбени.

Ким продължаваше да дразни обитателите на дома, които го бяха приютили, но те намираха сили, усмихваха се и казваха:

– За негово щастие , ние имаме къса памет.

Преди на това място бе едно малко селце, а сега се възвишаваше голям град.

Находищата, които откриха наблизо уголеми селището, а после го превърна в административен център.

Големи блокове извисяваха ръст и се присмиваха, на останалите още несъборени стари сгради.

– Тази къща вероятно е на двеста и повече години, – казваха хората, когато минаваха край малкия дом, който се чувстваше неловко между големите и модерни здания.

– Чудно е, как се е запазила до това време?!

На стените ѝ нямаше мемориална дъска, нито нещо подсказваше, тук да са живели велики люде или временно подслонили се такива под покрива ѝ.

Но тази къща, не стоеше там напразно. В нея имаше винаги хора, които огласяха със гласовете си стаите ѝ.

Тази старица бе видяла много болка, сълзи и радости.

Тя бе състрадателна и обичаше всичките си обитатели, които не бяха малко за тези години. Те не бяха забележителни и велики, но страхотни, въпреки че никой не ги забелязваше.

Ако можеше да проговори тази столетница би казала:

– Това, че им осигурявах подслон ме крепеше и ми даваше сили през всичките изминали години. Чувствах се нужна, за това устоях.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.