Жегата не беше много голяма, но вятърът докара от някъде облаци и се изля ситен дъждец.

Асен щеше да ходи за силаж. Преди да тръгне каза на Мария, неговата съпруга, с която вече 15 година работеше на фермата:

– Ако дойдат за Дени, не им я давай. Кравата е бременна.

– Добре, – каза Мария. – Ти кога се връщаш?

– Няма много да се бавя, – отговори Асен. – Знам, че трябва да доим.

През всичките тези години не им бе леко, но си помагаха и работата им спореше. Бяха най-добрите във фермата. Отговаряха за 100 крави. Даваха най-много мляко, с голям процент масленост.

След половин час, дойде бригадира и ветеринара. Двамата слязоха от голям камион и се упътиха към Мария, която почистваше помещението.

– Здравей, – поздрави бригадира. – Къде е Асен?

– Отиде за силаж.

– Ще караме Дени на кланицата, – каза бригадирът.

– Асен каза, че е бременна, – строго каза Мария.

– Глупости, – засмя се ветеринарът, – Нали я бърках, няма плод. Пък и не съм я осеменявал.

Вече бяха натоварили добичето в камиона, когато пристигна Асен.

Той застана пред камиона и викна на бригадира:

– Не пипайте Дени! Докторе, работата ли искаш да си изгубиш?

Имаше такова правило, че ако се заколи бременна крава, ветеринарът се прощаваше с професията си за винаги.

– Асене, ти по-добре ли знаеш от мен, – сопна се ветеринарът. – Ще си изям дипломата, ако ми докажеш, че кравата носи плод. Нали я бърках, нищо няма в нея. И от къде ще има, нали не съм я осеменявал?

Асен се ядоса сериозно:

– Какъв ветеринар си ти? Не знаеш ли, че след петия месец плода е тежък и пада долу ниско. Не бъркай горе, а по-надолу.

Ветеринарът надена ръкавиците си и бръкна в кравата.

– По-надолу, – извика му Асен.

– Вярно е има теле, даже рита, – стреснато каза ветеринарът. – Какво щях да направя?

След това се обърна към Асен и го попита:

– Ти от къде знаеш това?

– Баща ми и аз сме ветеринари и без да сме учили медицина, – засмя се Асен. – От малък му помагам за животните. Той ми е предал всичко, което знаеше за тях. Не мога да сбъркам.

Ветеринарът не си изяде дипломата, но дълго след това вървеше и си приказваше уплашено:

– Какво щях да направя? Какво щях да направя?….

По-късно се разбра, че по време на паша бяха пускали един малък бик временно да пасе с кравите, та той скачал Дени, но пастирите не му обърнали сериозно внимание.

Ушите на фенека служат като охладителна система. И всичко това е, поради факта, че този бозайник няма потни жлези.

Фенеките са пустинни животни, така че те могат без вода за дълго време, като същевременно получават такава от месо, плодове, яйца и дори листа.

Фенекът е най-малкият представител на семейството кучета. Теглото му не надвишава 1,5 .

Тези животни са способни да мъркат като котките.

Продължителността на живот им в дивата природа не надвишава 8 години, докато в плен могат да живеят два пъти по-дълго, някои животни са оцелявали до 20 години.

Лодката няма да потъне, ако се спусне във водата, но ако водата попадне в нея, ще отиде на дъното.

По същия начин християнинът може да живее по християнски в света. Той може да падне само тогава, когато светът проникне в него.

Ние можем да принасяме плода на Духа, дори да живеем в развратно общество, но ставаме безплодни, когато покварата от този свят проникне в нас.

Това може да се случи почти незабелязано за нас. Да, ние сме напълно посветени на Христос и послушни на Божията воля. Но постепенно неусетният студ на секуларизма се влива в душите ни. И тогава започваме все повече да се интересуваме от реалностите на този свят, а не от Христос.

Повечето океански кораби имат постоянно действащи помпи, които изпомпват вода, която прониква през обшивката на плавателни съд.

Така и в нас винаги трябва да работят „помпите“ на покаяние. Трябва да закрием пробойните с истините от Божието Слово.

Не позволявайте на кораба ви да потъне.

През есента времето е намръщено, дъждове, природата губи своята зелена и пъстра премяна, кал, … и това всичко ли е? Не, това е само един от образите на есента.

Есента е многостранна. Намръщена е, но в същото време е ярка, удивителна и вълшебна!

Освен дъжд има листопад. Вместо увехналата природа, можем да видим узряването на плодовете. Какво да кажем за червените ябълки или гъбите в есенната гора? А за златната есен?

Това е най-красивото време!

Може сами да превърнем есента за себе си и околните в необичаен, полезен и приятен сезон. А за да направим това не трябва да забравяме за множеството интересни варианти свързани с почивката и заниманията в градината.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.