Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….

Имало едно време един човек и той имал двама сина. Той живял до дълбока старост. И когато наближило да умре, всичко по равно разделил между синовете си. При стария брат се прибавяло богатство, а при малкия намалявало. Ту мор нападне овцете му, ту лоша реколта го споходи. Нацяло обеднял. Много често с жена си и децата си сидели гладни и нямали какво да ядат. А деца имал много.
Хубавото било, че не унивал. Имал си цигулка. Посвири на нея и му стане весело. И жена му за нуждите забравя, и децата не молят постоянно за храна. А брат му всичко имал, но бил без деца.
Веднъж двамата братя се срещнали. По-богатият казал:
– Добре си живееш. Погледни колко помощници си отглеждаш!
– Не тъгувай, – утешавал го бедният брат, – и ти ще имаш деца.
– Ако стане така, ще бъдеш най-скъпият ми гост, – въздъхнал богатия.
След една година на богатият брат се родил син. Щели да правят кръщене. Богаташът поканил всичките си познати освен брат си. Но въпреки всичко той решил да го поздрави. Станал и тръгнал. По-големият му брат като го видял не му се зарадвал много, но го сложил на масата. Дошъл съседа и богаташа казал на малкия си брат:
– Помести се малко, братко, този човек трябва да поставя на почетно място.
И човекът се отместил. На вратата дошъл друг съсед и по-малкия брат отново трябвало да се поотмести. Така идвали еди след друг все знатни гости и място за бедния брат нямало. Седнал на пейката. Нито достигал до яденето, нито до пиенето.
Така погостувал на брат си. И в дома си се завърнал с празни ръце. Откачил цигулката от стената и засвирил така, че жена му затанцувала радостна. Цялата къща се заклатила, от стените започнала да пада вар. Свири беднякът и се удивлява:
– Боже мой, колко деца в същност имам! Почакай, почакай!…. Ще ги преброя. Това е мое и това….А това?
Пред очите му проблеснали светкавици.
– Гръм да ме удари, но това не е мое…. От къде се взеха на главата ми?
Протегнал ръка и хванал едно от тях. Мъничко било то и зъбато.
– Кои сте вие?
А то отговорило с писклив глас:
– Ние сме злините ти.
– А, ето какво било! – казал си беднякът. – Тези малките са ненаситни, те са глътнали цялото ми богатство. Скоро и до мен ще дойдат и ще ме изядат.
Попитал ги:
– Е как добре ли си живеете?
– Какво ти добре, – казали те, – виж колко ни е тясно и лошо, та ние станахме много.
– А искате ли на по-широко да живеете?
– Искаме, искаме, – запищели малките зли човечета
Претърколил беднякът голяма бъчва и им казал:
– Ето това е вашият дом.
Като видели бъчвата всичките се пъхнали бързо в нея. Всеки бърза, за да си осигури място. Беднякът изчакал и последното зло човече да влезе в бъчвата, сложил й капак и със здрав обръч го затегнал. След това търкулнал бъчвата надалече, в един овраг.
От този ден стопанството му се възобновило. Кравата им, която била преди кльощава, сега се отелила и си имали две теленца. Кокошките им се  размножили, не можеш да ги преброиш. Реколтата му и в полето и в градината била радост за очите.
Богатият брат загубил мира си. Помислил си: „За какво му е всичкото това на бедняка? Беше привикнал към бедността си, живееше и се веселеше. А сега с мен се равнява. Пред хората ме е срам“.
Решил и отишъл при брат си.
– Зарадвах се за теб, братко! Как те достигна такова богатство?
Малкият брат му разказал всичко, как видял злите сили, които се завъдили при него и как ги надхитрил, и ги затворил в една бъчва.
– А къде е тази бъчва? – попитал богаташа.
– В оврага я хвърлих.
Богаташа направо от брат си тръгнал към оврага. Гледа там наистина лежи бъчва. А в нея нещо шумоли, удря, скърца. Явно злите сили искали да излязат навън. Богаташът избил капака. Излезли злините гладни. Той им казал:
– Бягайте бързо при брат ми!
– Няма, – казали те, – ние зле живеехме при него. На студено и гладни стояхме. Ще дойдем да живеем при теб. Ти имаш просторна къща и много храна.
Изплашил се богаташът и хукнал да бяга. Но можеш ли да избягаш от тях? Захванали се за дрехите му, влезли в джобовете му, дори в пазвата му се вмъкнали.
Как ли не се отбранявал богаташът, но злините се заселили в дома му. Спомнил си по-старият брат думите: „Не пожелавай на други това, което не желаеш за себе си“. Но било вече късно…..

Веднъж известният академик И. П. Павлов седял на една пейка в парка и четял Библията. Край него минали няколко младежи.ига, ръка,
Виждайки го с книга в ръка, един от тях подхвърлил:
– Какво четеш, дядо?
– Библия, – отговорил той.
– Ах, каква изостаналост, пълна тъмнина! – махнал с ръка младежът и си тръгнал.
Той не знаел кой седи пред тях, нито какво действително се съдържа в Библията.