За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.

Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Хари докосна рамото на Здравко и той веднага отвори очи. Погледна часовника си. Наближаваше десет часа. Лъчите на слънцето мудно се показваха зад облаците, но времето бе приятно.

– Доктор Симов има вече резултати от тестовете, – каза Хари. – Мисля, че трябва да ги чуеш.

– Открихте ли с какво биологичното оръжие е действано?  – попита Здравко и се изправи.

– Да, – каза малко нервно Хари. – Вярно е, че това са предварителни тестове, но това, което са открили е обезпокояващо. Изправени сме срещу много опасно нещо.

– Бактерия ли е или вирус?

– Нито едно от двете. Активните агенти в онези съдове, които открихме, са приони. Знаеш ли нещо за тях?

– Много малко, – каза Здравко. – Мисля, че ги смятаха за причинители на  болестта „луда крава“.

– Да, но освен нея съществуват и много други, – въздъхна Хари. – Прионите са слабо изучени. Знае се, че са съставени изцяло от белтък. Общото между всички болести причинени от приони е, че имат гибелен край. Тези които сме намерили действат още по-катастрофално, последствията им са убийствени. Доктор Симов каза, че до сега не е виждал такава форма.

– И с какво е по-различен този прион?- попита нетърпеливо Здравко.

– Начинът, по който действа е доста коварен. Напада само онези протеини, които свързват клетките в човешкото тяло. Те са безвредни за животните. Доктор Симов е изпробвал агента срещу мишки и плъхове, но те са останали невредими, а човешките протеини са атакувани яростно.

– Какво точно става, когато тези приони  нападнат човека? – полюбопитствува Здравко.

– Те разрушават протеините и тъй като няма какво да държи клетките те се пръскат.

– Нищо ли не остава от човешкото тяло? – подскочи изумен Здравко.

– Единствено скелета остава незасегнат, защото костната тъкан е минерализирана.

Здравко си спомни за пилота на самолета, който бе крещял по микрофона:

– Ние се топим …..

Те не бяха се разтопили, а просто се бяха разпаднали. По-късно бяха открили само костите им, които се въргаляха край останките от самолета. .

Когато става дума за средновековните католически църкви, въображение ни рисува готически кули и характерни сводове. Но има и такива църкви, които след като ги посетите се чувствате не на себе си.

Става въпрос за катедралите и параклиси, украсени с човешки останки.
Църква Вси Светии е украсена с 40 000 човешки кости.

Тя се намира в чешкия град Седлец и се смята за един от най-ярките примери за църква, украсена с кости.

През 1278 игуменът Хенрих донесъл земя от Голгота и я разпръснал по близко намиращите се територии. Когато хората чули за това, пожелали да бъдат погребани в тази земя.

С течение на времето мястото за погребения вече не достигало. Тогава останките започнали да ги трупат в гробница, а на освободеното място заравяли нови.

След 250 години, новите собственици на църква семейството Шварценберг наели местен дърворезбар, който я украсил с човешки кости.

Като цяло, за арките, балюстрадите и полилеите са отишли ​​от 40 000 до 70 000 кости.

Джон Уиклиф, виден английски богослов от XIX век, е написал редица статии, обвиняващи Църквата в нейните усилия да заработи пари за сметка на папството и да контролира обществото.

Разбира се, тези негови работи били смятани за ерес.

По решение на събора в Констанс Джон трябвало да бъде публично изгорен. По време на екзекуцията Уиклиф изобщо не е почувствал болка.

До този момент той не е страдал от заболяване, при което се притъпява болката, нито е използвал специални медикаменти.

Как Уиклиф е успял да избегне страданието по време на екзекуцията?

Сега е ваш ред. Де да можеше всеки да не чувства болка, когато го горят. И все пак на Джон му се е отдало това. Как ли го е направил?

А сега да видим кой познава добре историята и то тази на Църквата.

Ако не сте добри по история и не ви се рови за допълнителна информация ви предоставям …..

Отговор: Когато е била извършвана екзекуцитя над Джон Уиклиф, той е бил мъртъв вече от 30 години. Духовенството разкопало останките му, изгорило ги и ги хвърлило в реката.