Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Време е да престанем да вярваме на някои популярни заблуждения.

Свикнали сме да мислим, че пустинята е непременно място, където има огромно количество пясък и е много горещо.

В действителност всяка местност, която е с характерна равна повърхност, може да се нарече пустиня. В нея задължително отсъства флора и специфична фауна.

От тази гледна точка най-голямата пустиня съвсем няма да е Сахара, а безкрайните ледени пространства на Антарктида.

По време на Първата световна война, синът на Лев Толстой Михаил Л. Толстой служил във 2-ри Дагестански полк на Кавказката родна конна дивизия.

На наградите, които били давани на поданици с нехристиянско вероизповедание, изображението на християнските светии – Св. Георги, Св. Владимир, Св. Ана и т.н., били заменени с държавния герб на Руската империя – двуглавия орел.

Въпреки това планинците много скоро помолили да им върнат наградите със Св. Георги – „конникът“, защото сред тях започнало да се затвърждава мнение, че са награждавани с „пиле“ – двуглавия орел. Правителството се съгласило и върнало образа на Св. Георги върху наградите.

В полковете на дивизията съществували утвърдени планински традиции и обичаи, като уважение към по-възрастните, гостоприемство и други. Това налагало особен отпечатък в бита, а също и на службата  в дивизията.

Гостите в частите на дивизията се срещали, както у дома в Кавказ. Младият офицер показвал уважение към по възрастните конници, особено при по-дълго пребиваване на едно място, по време на почивка, което било в разрез с военния устав, но било съгласно планинските обичаи.

Дивизията е имала големи успехи. През май 1916 г. Черновци гордостта на Кабардинския конен полк са пленили 1483, сред които е имало 23 офицера. Количеството на пленените в цялата дивизия 4 пъти надвишава нейния състав.

В автобуса се качи човек с мръсни, протрити дрехи. Изглежда отдавна не бе имал покрив над главата си, навярно се скитат насам натам. По лицето му имаше синини. Цялото беше подпухнало.

Огледа се и започна:

– Граждани, три дена не съм ял. Честно не лъжа. Страхувам се да открадна, защото нямам сили да избягам. Много съм гладен, дайте ми колкото желаете. Не ме гледайте, пийвам си. И това, което ми дадете, възможно е  да го пропия.

Намериха се добри хора, събраха малко пари и ги дадоха на човека.

Той се обърна към пътниците, поклони се и каза:

– Благодаря ви, нека Бог ви даде всичко от което се нуждаете.

Близо до вратата седеше един озлобен мъж, който изрева срещу скитника:

– Гнида, куче мръсно. Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Скоро сигурно ще ме уволнят. Но аз не прося като теб, измет такава.

Скитникът извади всички събрани пари от джобовете си и ги даде на намръщения мъж.

– На вземи. Навярно ти трябват.

– Какво? – изрева мъжът.

– Вземи, – каза кротко скитникът, – на теб са ти нужни. А на мен ще ми дадат. Хората са добри.

Просякът мушна парите в ръцете на изумения мъж и отиде по навътре в автобуса.

– Ей, почакай! – извика мъжът и се втурна след скитника, но той вече слизаше през задната врата.

Хората се умълчаха. Мъжът седна отново на мястото си, където седеше преди. Пътниците минаваха край него и не му обръщаха внимание.

Ако някой го бе погледнал, щеше да забележи, макар че се бе обърнал към прозореца, как раменете му леко потрепваха, а очите му се пълнеха със сълзи …