Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.

През първите тридесет години от живота си Соня се молеше с дълги и кратки молитви.

Повратния момент за нея по отношение на молитвата бе, когато нямаше никакви думи.

Соня бе хоспитализирана с тежка клинична депресия. Всичките ѝ думи бяха изчезнали.

Когато бе на единадесет години Соня бе решила да следва Исус.

А сега бе горчиво разочарована от това, в което се бе превърнала.

– Бях обещала да бъда съвършена, – каза си Соня. – Никога да не разочаровам Бог, а ето ме сега …. празна.

Единствените думи, с които се молеше мълчаливо бяха:

– Помогни ми.

Думи на пълно поражение, но вярвам, че Бог ги е чул като честни думи на предаване.

– Господи, за първи път признавам пред Теб и себе си, че съм в беда и не мога да се справя.

Това бе молитва за абсолютно предаване.

Ако изпаднете в подобен момент, призовете Го.

Не ви трябват изискани думи или дори много вяра. Просто започнете точно там, където сте.

Да обичаш Бог не е свързано с религия, а с връзка.

Молитвата не е за правилните думи, тя е за правилното сърце. Бог ви познава и ви обича такива, каквито сте, точно сега.

Можете да започнете много простичко:

– Помогни ми, Господи!

Дори и да не знаете какво да кажете, просто говорете на Бог, Той ви слуша.

Акушерката положи новороденото в ръцете на майка му. Даниела изпита голяма радост и се изпълни с любов към това малко създание.

Сърцето ѝ се свърза с това на бебето, въпреки че тази връзка водеше началото си още преди самото раждане.

– Това, което изпитах, – сподели по-късно тя със съпруга си, – отразяваше Божието сърце към мен. Разбираш ли? Както любовта ми към детето ни е силна, страстна и непоклатима, такава е и Божията любов към мен като Негова дъщеря.

– Напълно съм съгласен с теб, – зарадва се и съпругът ѝ – Радостта, която изпитах, когато погледнах нашето бебче е само проблясък от начина, по който Бог ни се радва.

Тази първоначална сърдечна връзка, не беше просто красив момент, тя беше началото на една дългогодишна връзка, създадена от самия Бог.

Способността да обичаме толкова много децата си, разкрива какво сме ние за Бог, когато ни е извайвал.

Обичаме, защото сме обичани от нашия Създател.