След смяната на властта в Южна Африка епископ Дезмън Туту забелязал, че работата едва сега започва. Той поел тежката задача да председателства Комисията по правосъдие и помирение.
Ужасните разкази нямали край. Той слушал за страшни побои, изтезания с електрически ток, малтретиране на бременни жени…. Разказвали са му за хора, на чиито вратове са надявали „огърлици“ – нагорещи обръчи.
Ден след ден в продължение на две години епископа трябвало да слуша разкази, достойни за ада, които се извършвали в неговата страна. По това време един репортер го попитал:
– Защо се молите?
Туту отговорил:
– Ако аз почна деня без да се помоля, денят ми пропада. Отдавна съм разбрал, че за мен е полезно да ставам по-рано, за да прекарам един час в присъствието на Бога и да размишлявам над Словото. Този един час ме поддържа през целия ден. Даже се старая да имам два или три часа такова време. Когато се занимавам с физически упражнения, бягам известно разстояние, това време също използвам за молитва. Мислено си представям картата на света и пътешествам по нея, преминавайки от континент на континент. Разговарям с Бога за всичко, което става там. Но за Африка се моля особено много.
След молитвата Туту обличал съдийската мантия и сядал на един от столовете в комисията, която трябвало да допринесе за истината и помирението в страна с опустошени морални принципи.
Молитвата е сътрудничество с Бога. Съвместно правене на това, което Бог е искал да извърши на земята. Не трябва просто да се молим и да очакваме, че Бог ще направи всичко останало!
За успех в битката против злото човек трябва да се моли и да действа. Трябва да действа така, както това му се открие в молитва.

Мерилин Хики, преподавател от Денвър разказва за човек, който два пъти е спасяван от един и същ ангел в две различни страни.

За първи път Люис срещнал ангел, когато бил затворен в собствената си страна. През това време е имало усърдна молитва за него.

Веднъж през нощта при Люис дошъл човек облечен като полицай и му отворил вратата на килията. Той само му казал:

– Върви след мен!Люис забелязал нещо странно. Този човек изобщо не отварял вратите, те просто сами се разтваряли пред него. Когато излезли от затвора, човекът казал:

– Иди си в къщи!

И изчезнал. Тогава Люис разбрал, че е видял ангел.

По- късно той напуснал страната си и отишъл в Америка. Веднъж през нощта в Колорадо, когато трябвало да пресече планината, всички го предупреждавали, че ще ма снежна буря. Пътищата били непроходими. Но Люис знаел, че ако тази нощ не пресече планината, няма да може да отиде на предвиденото богослужение.

Няколко минути след като започнал прехода през планината, той видял на пътя човек. Спрял колата и го взел със себе си. По пътя беседвали за Божието царство. Когато минавали през един по-добре осветен участък, Люис забелязал, че „човека“ до него е същия, който го бил извел от затвора. Когато преминали планината, спътникът му се „изпарил“ от колата.

Ангелите са служебни духове, които се намесват във всяка трудна минута за нас и запазват живота ни, за да можем усърдно да служим на нашия Господ.

През 1941 г. Полският свещеник Максимилиан Колбе се оказал в Освиенцим.

Веднъж един от затворниците избягал. Заместник коменданта на лагера решил, че някой трябва да плати за това. За целта избрал десет човека, които трябвало да умрат от глад.

Един от обречените полският сержант Франтишек Гайовничек започнал да плаче и да споменава имената на жена си и децата си.

Тогава Колбе излязъл и предложил своя живот в замяна на живота на Франтишек. Неговата жертва била приета.

В едно зловонно място хвърлили и десетте жертви. Колбе продължавал да поддържа останалите събратя с молитва и песни. Три седмици по-късно той бил още жив.

Тогава нацистите решили да му бият смъртоносна инжекция.

През 1982 г. Максимилиан Колбе бил канонизиран.

Тя сложи ръка на устата си и го погледна неразбиращо. Стана му неловко от този поглед, За това отиде до прозореца. Залязващото слънце го заслепи и той затвори очи. След това се обърна към нея и очите му заблестяха. Под питащият й поглед той отиде до вратата и след като я заключи се обърна към нея. Тя мълчеше.
Той повдигна рамене, свали шапката си и я сложи на закачалката. Разкопча ризата си, съблече я бавно и я закачи до шапката. Застана до нея само по дънки.
Тя се огледа неспокойно. Кършеше пръсти и хапеше устните си. Той бавно се приближи към нея. Гърбът й се скова. Лицето й стана грозно и отблъскващо.  Той я хвана за раменете и я разтърси:
– Държиш се като малко дете, – изръмжа младият мъж.
Тя сведе глава. Той я придърпа в обятията си, но тя извърна лице. Младежът я хвана за косата и със сила приближи лицето й към своето. Тя затвори очи. Устните й се местеха беззвучно.
– Какво си говориш? – с насмешка попита младежът.
Очите й бяха пълни със страх. Тя беше като подгонено животно. Ръката й инстиктивно докосна шията.
– Няма да го разбереш, – каза сподавено тя.
– Мога да се досетя, – извика той, – Ти си мърмореше:Дани, Дани, Дани! – презрително изплю името той.
Тя го погледна.
– Говориш глупости. Дани е мъртъв и не може да ми помогне. Молих се на Бога, да ме избави от теб.
Той я пусна, изпълнен с ужас. В този момент тя вече не беше кротката приятелка на Дани.
Младежът имаше чувството, че се намира в тясната част на едно шише, притиснат от всички страни от сила, която го заплашваше, че ще го унищожи. Всеки път за бягство му бе отрязан.
Вечерният вятър носеше още от горещината на деня, но той трепереше от студ. Въздухът в гърдите му стана тежък и той задиша дълбоко. Имаше чувството, че ще се взриви.
– А, така ли…., – разсърди се той, но думите му прозвучаха като въздишка
Настаналата тишина падна като  тежка пелена върху него. Той не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.
– Трябваше да се досетя, – каза задъхано той. – Отново ми се изпречва вашият проклет Бог. Но този път аз съм по-силният. Знаеш какво те очаква. Щом слънцето залезе, започва сватбената ти нощ с мен.
Очите й се напълниха със сълзи:
– Моля те, недей… – промълви тя.
Той хвана с две ръце роклята й при деколтето и я раздра. С треперещи ръце тя събра дрипите, държейки ги пред гърдите си. Стисна очи и продължи да движи устните си.
Разгневен той втренчи очи в устните й. Хвана с две ръце врата й и започна да го стиска. Този безмълвен глас трябва да замлъкне. В душата му всичко завря, сякаш седеше върху вулкан. Огън искреше от очите му. Вените на челото му пулсираха ускорено и той се озъби.
Тя си пое дъх и заплака. Устните й още умоляваха…
Той изригна някакво проклятие и я пусна. Тя пристъпи към леглото олюлявайки се. Очите й бяха широко отворени. В тях прозираше паника. Той се обърна метна ризата си на главата й, взе шапката си и затръшна вратата след себе си. Цялата стая се разтресе.
Тя се свлече на колене и издигна благодарствена молитва към Бога, Създателя на света.

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.