Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Тодор редеше и украсяваше салона за тържеството, но нещо не му спореше.

Край него мина Мариела, жена на доста години, но все още мърмореща за нещо, което не ѝ харесваше.

И сега като погледна действията на Тодор, не се стърпя:

– Все такива изпращат, неопитни, незнаещи и несъобразителни. Човек цял живот трябва да ги учи.

Тези думи жестоко жегнаха Тодор. Той толкова се стараеше, а получи упрек.

След като Мариела се отдалечи, до него приближи Катя.

Тя му се усмихна и каза:

– Не се обиждай от нея. За такива се изисква повече благодат.

Това разсмя Тодор.

И той започна да прави списъка на хора „Нуждаещи се от допълнителна благодат“. В него фигурираха такива, с които бе влизал в конфликт по един или друг повод.

Няколко години по-късно Тодор бе на погребението на Мариела.

Тогава той чу за нея:

– …. Тя служеше на Бог зад кулисите и щедро помагаше на нуждаещите се …

Тодор трепна. Той осъзна, че неправилно е злословил по нейн адрес, както и за другите „изискващи допълнителна благодат“.

– Май самият аз имам нужда от такава благодат, – тъжно се усмихна Тодор.

Всеки вярващ се нуждае от допълнителна благодат, но благодарим на Бога, че тя е достатъчна за всички.

Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Марта седеше срещу Анелия и плачеше. Хлипайки тя каза:

– Връзката ни с Пешо се влоши. Какво да правя?

– Може би нещата не са чак толкова лоши, – опита се да я успокои Анелия.

– Не издържам, крещя. Искам да ми отговори, а той мълчи. За него аз не съм важна. Изобщо не го интересува, от какво се вълнувам….

– Виж, – спокойно каза Анелия, – Пешо може вътрешно да е ядосан. Той не иска да те залее с гнева си. Сам разбира, че ситуацията ще се влоши, за това и мълчи.

– Няма сигурност между нас, – продължи оплакванията си Марта, без особено да се вслушва в обясненията на Анелия. – Той вече не ме харесва. Сигурно съм му станала противна.

– Точно обратното, – поклати глава Анелия. – Той се страхува, че ти не го харесваш, за това се отнася колкото може добре с теб…..

– Искаш да кажеш, че подценявам колко сериозно е това за партньора ми? – повиши тон Марта. – Аз го наранявам с поведението си, а той …?

– Какво правиш с хората, с които се намираш в конфликт? – попита Анелия.

– Зависи от човека, – въздъхна Марта, – зарязвам го и не го търся повече, но ако държа на него, гледам да възстановя мира между нас и да изгладя нещата.

– А мъжът ти от кой вид е?

– Ох, не знам, – сбърчи нос Марта, – Обичам го, но искам …

– Е тогава възстанови отношенията си с него.

– Как да го направя, като той …

– Спомни си, защо си го обикнала. Какво харесваш в него най много, – посъветва я Анелия.

Марта повдигна вежди и каза:

– Може би си права. Сигурно и на него не му е лесно с мен, когато не знае как да ми помогне.

Двете се прегърнаха и Марта се усмихна:

– Олекна ми. Сега вече знам какво да правя. Аз все още го обичам.

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.