Лесничеят Игнат затъгувал, че не минава ден без неприятности. Едва не заплакал, но решил да каже за това на Бога.

Изведнъж той се загледал в кълвача, който чукал по клона на едно дърво. Целият ствол затреперил от тези удари. Дървото завикало:

– Много боли. Моля ти се, не издълбавай в мен такива големи дупки.

– Ще загинеш, ако отлетя. Ще те унищожат личинките. Сега те лекувам, изтрий ненужните си сълзи.

Когато лесничеят чул този разговор се усмихнал. Разбрал, че трябва да се огледа малко.

Открил, че доста боклук се е събрал, смърди на ларви – грехове, които тегнели в живота му. За това имал и проблеми.

Раздели ли се с греха, всичко край него ще ухае на свежи цветя и тъгата ще изчезне.

Един учител обясняваше в час по математика свойствата на функциите. Той даде пример с хиперболата „1/х“.

Учителят попита:

– Какво ще стане с графиката на функцията „1/х“, когато „х“ е положително число клонящо към нула?

Показа клон на кривата, който се издигаше нагоре и все по-нагоре към безкрайността.
След това учителят попита:

– До къде ще стигне тази крива?

Вероятно очакваше, някой от учениците да му отговори: „До безкрайност“.

В стаята настана тишина. Учениците опулиха очи в графиката и безнадежно се мъчеха да открият отговора.

Учителят, за да им помогне, посочи тавана и попита:

– Какво е там над всичко останало?

Тихо, но уверено от задните чинове се чу глас:

– Бог.

Има улица, която е успоредна на себе си и се пресича.

Това е една от най-страните улици. Наречена е Планировачная и се намира в Новосибирск.

Два клона от тази улица са успоредни една на друга. След това едната от тях се завърта и пресича другата.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.