Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

Етиопската пустиня Данакил заслужено носи прозвището си „ад на земята“. Ако отидете там, това ще бъде най-лошата ви екскурзия в живота. Такъв пейзаж няма никъде другаде, дори и в самия ад.
Ако попаднете само веднъж в тази пустиня, няма да искате да летите до Марс, защото в нея човек се чувства като във космоса.
Усеща се катастрофалния недостиг на кислород, трудно се диша, но за това пък има изобилие от зловони изгарящи газове, които се отделят под краката от вулканичната повърхност с плаваши камъни.
Да пътуваш до тук е равносилно да искаш да скъсиш или загубиш живота си. Горещината е + 50 градуса.
Опасност има при пробуждането на вулкана. Можеш да се свариш в горещата му лава и за цял живот да се надишаш на серни изпарения.
Освен това, често в борбата за вода и храна, тук туристите ги  очакват полудиви племена от областта Афар, които са въоръжени и гладни. Те могат да бъдат неприятно приложение към неземната красота на пустинята Данакил.

Когато сатана се опита да изкуши Исус в началото на общественото Му служение, той му предложи същите съблазни, които ни предлага на нас днес.
Едно от изкушенията е да притежаваш много материални блага. Исус постил в продължение на четиридесет дни и сатана се опитал да използва глада му, за да го накара да превърне камъните в хляб с помощта на свръхестествена сила. Но Иисус му отговори: „… не само с хляб ще живее човека, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“. Забележете, с това което излиза от Божиите уста, а не на сатана.
Хлябът за нас е важен, но не е по-значим от всичкото в света. В живота има място за почивка и удоволствие, но това не е първата ни необходимост. Разбира се, ние се нуждаем от пари, но тези пари трябва да ни служат, а не ние на тях.
Наслаждавайте се на изобилието, което Бог ви изпраща, както материално, така и духовно. Но особено ценете радостта, която идва от Бога.
Сатана ще ви предложим много съблазнителни неща, вместо тази радост, но никога не се съгласявайте!

Предполага се, че Нюгрейндж е  най-старата известна праисторическа структура в цялата Ирландия. Тя е построена от пръст, камъни, дърво и глина около 3100 г. пр.н.е., около 1000 години преди египетските пирамиди.
Конструкцията се състои от дълъг коридор, който води до напречната камера, която най-вероятно е била използвана като гробница.
Най-характерната черта на Нюгрейндж е точния и надежден дизайн, който е помогнал на структурата да остане напълно водоустойчива до днес.
Но най-изненадващо е, че входа на гробницата е разположена по такъв начин спрямо слънцето, че по време на зимното слънцестоене, най-краткия ден от годината, слънчевите лъчи насочени през малък отвор в 60-метровия проход, осветяват пода на централната зала на паметника.
Археолозите предполагат, че Нюгрейндж е била използвана като гробница, но защо и за кого, все още остава загадка. Все още не е известно как древните строители с такава прецизност са изчислили структурата ѝ. Напълно вероятно е, слънцето да е заемало определена роля в тяхната религия.

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.