Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.