Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Павел Петров, въпреки младостта си, се чувстваше като опитен музикант.

Нетърпелив да напредне в кариерата си, той се концентрира върху трудната музика и важничеше като казваше:

– Основите са само за начинаещите.

Един от популярните тромпетисти в района Пепо, както го наричаха всички, го чу и му направи забележка:

– Основите са от съществено значение за напредъка и развитието. Те са важни не само за начинаещи, но и за опитните професионалисти.

Наблягайки на тази гледна точка, Пепо подчертаваше:

– Важно е загряването и практикуването на дълги тонове. Амбициозните музиканти трябва да практикуват бавни гами. Всеки трябва да се концентрира към ясно свирене с по-добър тон. Не пренебрегвай основите. За да напреднеш е нужно да забавиш темпото и да продължиш да се концентрираш върху основите.

Същите принципи се отнасят и за нашия духовен живот. Лесно можем да приемем за даденост основни неща, като четенето на Библията, и да забравим изучаването ѝ във всеки етап от живота ни. Ние трябва непрекъснато да копаем по-дълбоко в Словото, да го запомняме и да се молим.

Бог не Го е направил сложно. Просто трябва да Му се доверим с цялото си сърце и да не разчитаме на собственото си разбиране. Когато правим тези неща и Го признаваме, Той ни е обещал да направи пътищата ни прави.

Не пренебрегвайте основите. Те са ключове за избягване на грешки, оставане на правилния път и движение към зрялост.

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.