Томас Едисон е казал: „Всичко идва при тези, които работят и умеят да чакат“. Но откритието не винаги е съпроводено с насочване в дадена насока. Някои гениални идеи идват в глават съвсем случайно.
През 1942 г. американският физик д-р Хари Кувър се опитвал да отдели прозрачна пластмаса за оптически прицели в преносими оръжия. При експериментът той е работил с цианоакрилат, който плътно залепил тестовите материали.
Чак след 6 години доктор Кувър осъзнал потенциала на това вещество, което не се нуждаело от налягане и топлина.
Именно така било създадено суперлепилото.
Интересен е фактът, че по време на Виетнамската война, това лепило се е използвало за спиране на кръвотечения в открити рани,
Така изобретението, което трябвало да усъвършенствува оръжие, спасило живота на много хора.
Архив за етикет: живот
Да обича…..
Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив. А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието, — каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си, когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно, че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.
Неразбория
А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да се живее в неразборията.
Какво е нашият живот освен една такава неразбория.
Купчина неща без значение, които все пак имат някакво значение, но само за теб.
Една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и оставяна недовършена, жалка или покъртителна в своето амбициозно безсилие….
Най- хубавото благо на света
Ето, такава е странната съдба на поезията.
Всички я обичат, дирят я, само нея желаят и търсят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво благо на света, не цени и не благодари на ония, които даряват това благо на хората.
Попитайте, когото искате:
– Кое е най-хубавото благо на света?
И деветдесет и девет на сто от запитаните с жлъчен израз на лицето ще ви кажат, че най-хубавото благо на света са парите.
– Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени идеи — ще каже той, — но какво да се прави, щом човешкият живот е тъй устроен, че само парите създават щастието на човека. Аз не мога да не позволя на своя ум да вижда света такъв, какъвто е — би прибавил той,
Да обичаш, означава да помниш
Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.