Долината на река Хунза, граница на Индия и Пакистан, се нарича „оазис на младостта“. Продължителността на живота на жителите на тази долина е 110-120 години. Те живеят и повече от 160 години, 120 година е средната продължителност на живота в района. Те почти никога не се разболяват и изглеждат млади.
Следователно съществува определен начин на живот, при който хората се чувстват здрави, щастливи, не стареят, на 40-50 годишна възраст месните се къпят в ледена вода, даже при -15 градуса. До сто години играят подвижни игри. 40-годишна жена при тях изглежда като девойка. На 60 години са запазили стройността и изяществото на фигурата си. На 65 години все още раждат деца.
През лятото те ядат сурови плодове и зеленчуци, а през зимата сушени кайсии, покълнали зърна и овче сирене.
Има период, когато плодовете не са узрели, той се нарича „гладна пролет“ и продължава от два до четири месеца. През тези месеци, те почти нищо не ядат, но един път на ден пият напитка от сушени кайсии. Този режим на хранене строго се спазва.
Интересното е, че за разлика от съседните народи, външно те приличат на европейци. Според историците, основателите на първите общини били търговци и войни от армията на Александър Македонски, останали тук по време на похода край река Инд.
Архив за етикет: живот
Психологията на войната
Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.
Наследникът
И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.
Черните зрънца
През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му. Беше сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал. Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела. Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!
Понятната бъркотия
С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията и тая в тебе, и оная около тебе, изглежда бъркотия само защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки.
Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно променлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него отблизо може да ти се завие свят от хаоса на движението му. Движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от пръските на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга.
И все пак цялата тая изява е обединена от притегателната сила на нещо общо. Тя е въплъщение на един общ закон. Въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си променливост е израз на нещо трайно. Искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.
И ако успееш да се добереш до закона, до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима.