Архив за етикет: живот

За лошите книги

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Решението

Вечерта отново седяхме на хълма. Той отново ме държеше за ръката и ме попита:
– Какво значи „Така съм решила“?
Въздъхнах, отпих глътка вино и реших. Ще му разкажа. Така или иначе случайните отношения не водят до никъде. Така.. само истината…
– През последните седем години в семейният си живот за всичко вземах решение сама. Съпругът ми напредваше в научната кариера. Когато се готвеше за магистърска степен, работех на две места, от учен преподавател каква прехрана можеш да очакваш? За тържеството по случай защитата на дисертацията му, взех кредит. После той се зае да получи докторска степен и аз трябваше да почакам с раждането на дете. Когато се занимаваше с работата си, аз трябваше да се преборя с различни проблеми: да не си купувам кожено палто, кола, да не ходя на почивка, да не допускам да го притеснява звъненето на аспиранти и студенти….
В края на краищата, той защити своя докторат, получи желаното професорско звание и за първи път реши да вземе самостоятелно решение. Да зачертае всичко, което му напомня за трудностите на неговото изкачване…..Така зачеркна и мен. И аз се съгласих с него.
Той дълго мълча. Прасковите и виното на масата останаха непокътнати. Не знаех за какво мисли. Проклинах се за това пътуване. И какво се оказва, седя в красива рокля на стола с „вкусен кебап и коняк“ на масата. Курортна романтика…..
Той стана и ми протегна ръка:
– Хайде, сега няма да вземаш никакво решение. Просто ми се довери…..

Напредване

Хората много се обезсърчават, когато им покажеш колко бавно и трудно се постига успех в изкуството. Веднъж една посетителка, вече не в първа младост, попита майсторът в ателието:
– За какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?
– Тук за срокове не можем да говорим, – спокойно отговори майсторът. – Ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.
– Но след двайсет години аз може и да не съм жива.
– Вижте какво, госпожо, великият Роден е започнал да лепи глина от четиринадесетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Когато ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.

Хората

Хората са като серия банкноти. Множество серии, в които всяка банкнота прилича на съседката си като две капки вода, но се различава по поредния си номер.
Но пуснат ли се в обръщение, те вече не могат никога да се срещнат една с друга и цял живот напразно се търсят.
А такова търсене засяга приятелството, любовта с неизбежните им разочарования.

Решение

Чаках сякаш цял ден. По едно време се зададе и дългоочаквания превоз. Трябваше да се кача в автобуса, но се бе натрупала голяма навалица.
Хората се блъскаха с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се. Така всеки си пробива път и влиза.
За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях.
Но аз тутакси, без никакво колебание, реших:
— Тръгвам пеша.
И все пеша вървя, вече цял живот.