В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.

Гостите шумно нахлуха от вратата. Последваха Димитър към хола, а Веска, жена му, остана да посреща останалите, които се изкачваха по стълбите. Всички бяха весели, предвкусвайки предстоящия празник.

Донка сбута мъжа си:

– Виж дограмата им, кого ли са викали да им я постави. Изглежда познават някой добър майстор.

Румен погледна на там, където сочеше жена му. Това, което видя и на него му хареса.

Когато се наредиха около масата Румен не се сдържа и попита Димитър:

– Кой ти гласи дограмата? Много добре се е справил. Би ли ме запознал с него? Ще му платя колкото иска. Един беше дошъл, но го изгоних, хем го мързи, хем много пари иска отгоре, пък работата му, да не ти разправям. Само дето косите не си оскубах, като видях какво е направил.

Димитър се засмя, погледна Веска и каза:

– Тоя майстор е много добър, всичко може…….. аз само му помагах.

Повечето от хората в стаята вече се сещаха за този чуден майстор. А Донка нетърпеливо настоя:

– Е, кажи де и нашата дограма да сложи.

Димитър мълчеше, навел глава надолу и леко се усмихваше. Повечето досетили се накъде вървят нещата само се усмихваха.

– Ясно е, – каза Ставри, – тук не е минало без мъдростта и уменията, които Бог е дал на нашия домакин. Така е, когато нямаме сили и възможности за нещо, Той винаги е насреща и ни помага.

Веднъж едно семейство, мъж и жена, попитали един мъдрец:
– Как правилно да възпитаваме и отглеждаме децата си?
В отговор те чули древна еврейска мъдрост:
– Не ограничавайте децата си в границите на своите знания, защото те са родени в друго време.
Децата ни трябва да усвоят не само това, до което сме достигнали, но е необходимо да продължат напред. На тях е дадена по-голяма мярка на познание.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Дора иаглеждаше разсеяна. Ангел не обърна особено внимание на това, но тя го погледна хладно и престана да бърка с лъжицата яденето.

Ангел се стъписа, наистина беше забравил, а Дора мълчеше и чакаше обяснение.

– Извинявай, – започна умолително Ангел, – днес беше много напрегнато в офиса, бях си изключил и телефона, докато бвх на съвещание, навярно си ме търсила. Забравих, чак сега се сетих.

– Това е важно, не разбирш ли, – каза с ледено спокойствие Дора.

Така говореше, когато беше ядосана. Ангел се чувстваше ужасно,

– От една седмица мисля само за това, а той „сега се сетил“. Забравил бил! – Дора повиши глас

– Работих….

– Все за работата си мислиш. Тя е най-важното нещо в живота ти. А аз не мога да ям и да спя, каквото и да правя все за това си мисля…

Очите и се зачервиха.

– Кажи ми поне какъв беше резултата, – каза тихо Ангел.

– Ако искаше да знаеш това, щеше да дойдеш в болницата днес със мен.

Разбира се, че трябваше да отиде. Как може да забрави? Всичко, което тя му каза беше наистина така. Той обмисляше постоянно схеми, тактики, …., мислите му бяха непрекъснато заети с това, което работеше.

– Мила, наистина съм много виновен. Едва ли заслужавам да науча какво е станало, но аз наистина искам да знам. Моля те, кажи ми.

Тя седна тъжно на стола и заговори много тихо:

– Те дори не ме прегледаха. Казаха да опитаме още три месеца, преди да започнат лечение, – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Казаха, че и двамата сме абсолютно здрави и трябва да си дадем още време преди да „се намесят“.

– Можем да опитаме, щом са казали, че може, – плахо каза Ангел

– Това усложнява нещата, – избухна Дора. – Ако яйцеклетките ми и сперматозоидите ти са толкова „добре“, защо не можем да имаме дете?

Тя хвърли дървената лъжица и избяга в спалнята. Ангел изтича след нея, но тя затръшна вратата пред носа му и се разплака.

Как можа да направи такава глупост? Беше обещал да отиде с нея в болницата, но отиде на работа и забрави. Той наистина се затрупваше с работа, за да не мисли за това. След четири години брак през две, от които „опитваха“ сериозно, Дора не можеше да забременее. И той искаше да имат дете. Да беше доста амбициозен, но трябваше повече време да обръща и на жена си. Тази промяна беше трудна за него, но си заслужаваше…