Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

Християнин стои пред небостъргач и раздава Библии. Към него приближи една млада жена, за да го интервюира.

– Всеки ден ви виждам тук да раздавате Библии. Кажете ми със свои пари ли ги купувате?

– Да, със свои.

– И по колко раздавате на ден?

– Към 500.

– А от колко време ги раздавате?

– 15 години.

Младата жена изчисли нещо на калкулатора и каза:

– Ако тези пари бяхте похарчили за себе си, бихте могли да си купите този небостъргач.

Тогава християнина я попита:

– А вие раздавали ли сте Библии?

– Не.

– А небостъргач имате ли?

– Не.

– Вижте, аз съм тук, раздавам Библии и небостъргачът е мой.

Попитали веднъж Настрадин Ходжа:

– Кога има добри отношения между съпруг и съпруга?

– А вие как мислите? – попитал Настрадин.

– Може би да се обичат повече, – обадил се един.

– Да споделят, – казал втори.

– А може би е добре да си помагат, – опитал се да отгатне трети.

Имало още много предложения, но всички с нетърпения очаквали да чуят, какво ще каже Настрадин.

Засмял се старият шегаджия и ги огледал внимателно, а накрая казал:

– Ако мъжът е глух, а жената сляпа, те много добре биха си живели.

Такъв сняг отдавна не беше падал.Той затрупа всичко и движението по пътищата бе затруднено. Хората седяха край печките и излизаха на вън само когато се налагаше.

Елена беше млада невеста. Скоро очакваха да роди.

Но изведнъж почнаха болките, Елена се уплаши:

– Нали е още рано.

– Успокой се, момиче, – каза баба Дана, която беше при нея – и това се случва понякога. Преждевременни раждания има много. Ти си към края, не бой се.

Извикаха местната фелшерка Николова. Той прегледа Елена и каза:

– Трябва да я закараме до града, но нашата кола към амбулаторията е повредена.

Роднините на Елена се разтичаха по съседите да търсят превоз.

Когато бай Димитър чу за случилото се, веднага се отзова:

– На моята „Нива“ ще я закарам, заедно с фелшерката.

Обадиха се за линейка от града, която трябва да ги срещне някъде по пътя.

Климатичните условия усложниха пътуването. Нямаше никаква видимост. Колата излезе от пътя и не можа да продължи по-нататък.

Раждането започна направо в колата. Фелшерката не се изплаши от екстремната ситуация. Тя помоли тези, които бяха в колата:
– Ще има нужда от вашата помощ, моля за вашето съдействие.

Участие взе и шофьорът.

В медицинската чанта нямаше достатъчно материали, скалпела се оказа тъп.

На Димитър му се наложи да използва кибрит, за да срязва бинтовете и превръзките. След това той наряза одеялото си от колата, за да има в какво да бъде увито бебето.

Всичко приключи успешно, сега оставаше да чакат, да ги приберат.

Не можаха да включат парното, защото колата се бе наклонила леко на една страна, а това бе спомогнало да замръзне тръбата. В снега изобщо нищо не можеше да се ремонтира. Като напук на всичко, отново заваля обилен сняг.

– Ще измръзнем всички тук, – отчаяно каза Елена.

– Няма, момиче, не бой се, – започна да я успокоява фелшерката.

За да спаси всички от измръзване Димитър запали малката си газова бутилка на която готвеше, когато беше навън или далеч от дома си. Тя винаги стоеше в багажника му.

В селото Христо бе поел инициативата за спасяване на затрупаните от снега. 12 човека на две коли и снегорин бързо се насочиха към мястото.

Пристигнаха навреме и откараха бързо майката и детето в болницата.

Лекарят, който прегледа новороденото се усмихна:

– Какъв юнак само, – възкликна той, – тежащ цели два килограма и половина. Хубавото е, че е в добро състояния и скоро ще ви изпишем и двамата, – обърна се той към Елена

Елена въпреки премеждията се чувстваше също добре.

Но най-щастлив бе таткото, който прегръщаше жена си и сина си със сълзи в очите:
– Радвам се, че сте добре, – каза той.

49 годишна британка е получила електронна ретина и е могла частично да възстанови зрението си, което е загубила преди много години.

Лекарите от болница Радклиф в Оксфорд, Великобритания, оперирали Риан Люис.  Жена, страдаща от ретинитис пигментоза – наследствено заболяване, което е унищожило фоторецепторите в ретината. На Люис открили заболяването, когато била на 5 години, на 16 години тя напълно ослепяла.

Малък електронен чип 3 х 3 мм, бил монтирани в задната част на ретината. Той замества почти 1500 от фоторецепторите.

Захранването на чипа се осъществява с помощта на магнитна бобина, прикрепени към кожата. Външно тя наподобява на слухов апарат. С нейна помощ Люис може да настрои  контраста и чувствителността на своя имплантант.

В първите дни жената виждала само проблясъци, а след това нейния мозък се е научил да предава сигнали, в дадени очертания, към хора и предмети.

Тези „картини“ са черно-бели и не много ясни, но са достатъчни, за да може Люис да се движи в пространството.

Изпробването на бионична ретина върху пациенти с пигментен ретинит е започнало през 2012 г. Луис е станала първият човек извън Германия, който е получил чип от второ поколение.

През юли 2015с с помощта на имплант на британец с макулна дегенерация на ретината са върнали централното зрение.