Дойде един човек с котка при ветеринара. Бе летен сезон, семействата обикновено прекарваха на вилата.

На котката бе поставена диагноза трихофития. Ветеринарът обясни на собственика всичко и назначи лечение на животното.

– Да-а-а, – каза собственика на котката, – не знам какво да правя. В къщи са жена ми и двете ни малки деца, могат да се заразят. Добре, ще измисля нещо.

След месец котката е при ветеринара за преглед. Всичко е чисто.

Ветеринарът пита:

– А домашните ви не се ли заразиха?

– Не, – каза мъжът. – Наех на котката отделна квартира за един месец. Тя се намираше между дома и работата ми. Два пъти на ден отивах до работа си и съответно хранех и обработвах животното. След това се прибирах в къщи …

Този господин  по мъжки беше решил  проблема.

Към един от пунктовете за бърза помощ в град  Ашкелон, Израел, се обърнал 35 годишен мъж с оплакване на болки в ръката. Според него тя не била силна, но продължила няколко дена.

Изследвайки го, лекарите попитали пациента, дали скоро е имал някакви болки в другите части на тялото.

Оказало се, че мъжът е имал зъбобол, но той изобщо не свързвал това с болката в ръката.

Анализирайки цялата налична информация, един от лекарите предположил, че болката в ръката и зъба е пряко свързана с проблеми в сърцето.

Това потвърдили и резултатите от проверката, благодарение на която лекарите поставили окончателна диагноза – инфаркт.

След това пациентът е бил спешно транспортиран до болницата.

За повечето хора постъпването в университета, е един вид стъпка към зряла възраст, прехода от пубертета към зрялост. Но понякога има уникални студенти, които са взели този етап на такава малка възраст, че тях не можем да ги наречем и тийнейджъри.

Учебната програма на университета е доста сложна, дори и за възрастен, а за един десетгодишен хлапак притежаващ удивителни способности е нещо съвсем лесно.

На двегодишният Джейкъб Барнет лекарите поставили диагноза „аутизъм“. Според тях  той едва ли щял да се научи нормално да говори, да чете и да пише.

Джейкъб бил изпратен в учебен център за деца със специални нужди, а след това в класове за корекция на обучението му.

Родителите му забелязали, че опростената програма дразни сина им и те го оставили на домашно обучение.

Когато Джейкъб бил на осем години, майка му го взела от класовете за корекция и започнала да го води на лекции по математика, астрономия и физика в университета.

Изучавайки училищния курс по математика за две седмици, десетгодишния Джейкъб постъпил в университета. и започнал да учи физика на кондензираната среда.

Още преди да постъпи в университета, Джейкъб започна да работи по своя собствена, разширена теорията на относителността. Когато бил на 13 година тази му работа била публикувана и високо оценена от професорите.

На 15 години Джейкъб постъпил в Perimeter Institute for Theoretical Physics в Канада, където защитил дисертация, защитаваща тезата му.

Неговият коефициент на интелигентност е повече от 170 точки. Той е показал невероятните си умения по математика, астрофизика и теоретична физика. Той дори  е предлаган за Нобелова награда!

Не е зле за човек със синдром на Аспергер, който все още трудно завързва връзките на обувките.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?