В Нигер, в племето водаби, Западна Африка, е прието да се крадат съпругите на другите на празника Геревол.

Децата се женят още малки. Освен това жената и мъжът могат да бъдат и братовчеди.

На годишния празник Геревол мъжете на това племе се изрисуват, украсяват се и тръгват да крадат жените на другите.

Ако двойката успее незабележимо да напусне празника, то новият брак се смята за напълно легален.

А „обраният“ мъж остава без нищо, ако не открадне някоя друга жена.

Тези бракове се смятат за сключени по любов.

Една бедна жена от малко семейство била религиозна. И един ден, когато парите не ѝ стигнали да нахрани децата си, тя позвънила в радиото и оставила съобщение към Бога за помощ.

През това време докато сътрудниците на радиото се отнесли с разбиране към вярващата жена, един от слушателите бил докоснат от нейните думи.

Той бил убеден атеист и решил да се подиграе на непознатата.

Мъжът научил адреса ѝ, позвънил на секретарката си и ѝ поръчал да купи много продукти. Момичето дошло при него с хубаво месо, сирене, сладкиши.

Тя била много удивена, когато шефът ѝ разпоредил:

– Достави продуктите на този адрес и ако жената иска да узнае, кой ѝ праща храната, кажи ѝ, че е от дявола.

Когато секретарката дала продуктите на непознатата, жената била толкова благодарна, че се разплакала. Тя благословила девойката. Най-накрая секретарката попитала:

– Искате ли да разберете, кой ви изпраща тези продукти?

Жената отговорила:

– Не. Това не е толкова важно, защото когато Бог дава заповед, даже и дяволът се подчинява.

Ще дойде ден, когато ние ще разберем всяко „Не“, което Бог ни е казал по време на живота ни на тази земя. Така или иначе, Бог винаги ни възстановява загубите.

Колко често, ние като Божии деца се безпокоим и тревожим за това, че не получаваме отговор на молитвите си? Бог отговаря на тях изобилно, и ние получаваме много повече отколкото сме очаквали. Имаме отделни проблясъци, но пълното откровение, тепърва предстои …

Колко е хубаво да имаш вяра, която не бърза, а търпеливо чака Господа, очаквайки обясненията, които ще получи по-късно, от откровенията на Исус Христос.

Случвало ли се е Бог да отнеме от човек нещо, а после да му възвърне стократно? Какво ако наградата закъснее и не дойде сега? Нима Божия ден се ограничава само със сегашния? Дали Той не може да действа извън пределите на този малък свят? Нима вратата на гроба се разтваря към безкрайна тъмнина и вечно мълчание?

Дори и да сме ограничени в нашата преценка за краткия ден от този живот, ние можем да кажем със сигурност, че Бог не изпраща скръб в човешкото сърце, а дарява повече благодат и благословения.

Човек, който умее да чака, достига неочаквани висоти в християнското благочестие.

Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.