Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……

Виждала съм хора, които са се мислили за велики, като са подражавали на един или друг свой идол, но как стоят нещата с животните?
Дали в подражанието на някои от нашите действия, живоотните наистина влагат някакъв умисъл? Чесно казано и аз не знам.
Снимките, който видях ме накараха да се замисля върху подражанието.
Ето ви питомец, който предпочита да стой на две лапи, вместо на четири, както е обичайно.
В даден момент котаракът се изправя и замислено гледа в далечината. За какво ли мечтае?
– Той е много мил котарак от всички, които съм виждал досега. Малко е странен, но е много добър, – казва стопанинът на котарака .
Стопанинът на Джордж е споделил снимки в Интернет на своя любимец.
Невероятно замислена физономия за котарак, не мислите ли?

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Живяла някога една единствена цигулка. Тя мечтала някой да я вземе и да изсвири красива мелодия. Цигулката много обичала музиката.
Един ден тя решила да тръгне по поля и гори, за да срещне човек, който също като нея обича музиката. Вървяла дълго, уморила се и решила да почине малко. Изведнъж чула, че някой плаче. Погледнала назад и видяла една балалайка.
– Защо плачеш?- попитала я цигулката.
– Загубих се. Отдавна никой не е свирил весели мелодии на мен, – казала балалайката.
– Не плачи. Ще тръгнем заедно да търсим този, който обича музиката, – казала цигулката.
И тръгнали двете да се скитат по света. Вървели дълго и срещнали самотна и тъжна медна тръба. Тя също искала някой да свири на нея весели мелодии, но се изгубила. Никой не я искал. Тръгнали заедно да пътешестват по света цигулката, балалйката и медната тръба.
Вървели, вървели и когато решили да седнат да си починат чули, как някой тежко въздъхнал. Това бил един стар барабан. По-рано на него свирели весели ритми, а след това, когато барабанът остарял, го изхвърлили. Музикалните инструменти го взели със себе си.
Отново тръгнали и дълго вървели, докато не чули красиви и мелодични звуци в далечината. Когато приближили инструментите видели човек, който свирел чудесна мелодия на арфа. Той бил истински музикант.
Зарадвала се цигулката заедно с балалайката, медната тръба и барабана. Разказали те своите съдби и мечтите си някой да посвири на тях.
Човекът настроил цигулката и балалайката, изчистил до блясък медната тръба и ремонтирал стария барабан. Повикал свои приятели музиканти и дал на всеки по един инструмент.
Заедно засвирили цигулката, балалайката, медната тръба и барабана прекрасна музика.
Така на всички било радостно и на музикантите и на музикалните инструменти, че са се намерили едни други.
И от тогава те не се разделяли. Всеки ден свирели весели мелодии в щастливия и дружен оркестър.

Една майка завела 18-годишната си дъщеря при лекар, оплаквайки се, че тя постоянно боледува. Лекарят прегледал пациентката и казал:
– Тя е бремена в четвъртия месец.
– Какво говорите, докторе, дъщеря ми е добро момиче, тя никога не е имала нещо общо с мъж! Нали така, дъще?
– Даже не съм се целувала нито веднъж! – изкрещяла девойката.
Докторът нищо не казал, отишъл до прозореца и започнал да се взира в далечината.
Минали пет минути.
– Докторе, какво не е наред? – попитала майката.
– Нищо. Просто в такъв случай на изток трябва да се издигне блестяща звезда и трима мъдреци да се спускат от хълма. За това стоя и чакам…..