По време на Първата световна война, синът на Лев Толстой Михаил Л. Толстой служил във 2-ри Дагестански полк на Кавказката родна конна дивизия.

На наградите, които били давани на поданици с нехристиянско вероизповедание, изображението на християнските светии – Св. Георги, Св. Владимир, Св. Ана и т.н., били заменени с държавния герб на Руската империя – двуглавия орел.

Въпреки това планинците много скоро помолили да им върнат наградите със Св. Георги – „конникът“, защото сред тях започнало да се затвърждава мнение, че са награждавани с „пиле“ – двуглавия орел. Правителството се съгласило и върнало образа на Св. Георги върху наградите.

В полковете на дивизията съществували утвърдени планински традиции и обичаи, като уважение към по-възрастните, гостоприемство и други. Това налагало особен отпечатък в бита, а също и на службата  в дивизията.

Гостите в частите на дивизията се срещали, както у дома в Кавказ. Младият офицер показвал уважение към по възрастните конници, особено при по-дълго пребиваване на едно място, по време на почивка, което било в разрез с военния устав, но било съгласно планинските обичаи.

Дивизията е имала големи успехи. През май 1916 г. Черновци гордостта на Кабардинския конен полк са пленили 1483, сред които е имало 23 офицера. Количеството на пленените в цялата дивизия 4 пъти надвишава нейния състав.

Не са много хората, които смятат Калвин Кулидж за велик президент. Но и днес се споменава за него като Мълчаливият Кал поради лаконичността му.

Когато една дама, която била сред гостите му се хванала на бас, че ще го накара да каже повече от три думи, той казал:

– Вие губите.

Този случай се смята за една от най-добрите шеги в президентската история.

В британската столица било открити необичайно заведение. На жителите и гостите на Лондон било предложено да се насладят на чаша бира в бар от шоколад.

В заведението присъстват всички елементи, характерни за традиционните английски заведения.

Тук има голям бар, дартс и телевизор. Бирата се налива в чаши, които после могат да се изядат. Чипсът се слага в шоколадови тарелки.

За създаването на шоколадовия бар е използвано около половин тон шоколад, а за направата му са били необходими три месеца.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.