Мечтата за бързо забогатяване по законен начин обединява хората от различни страни и континенти още от древни времена. Много народи разказват за това в своите приказки. На едни щастие носи вълшебната щука, на други – лампата на духовете, но същността е една и съща. Героят веднага решава своите проблеми и живее щастливо.

Лотарията е начин, да накараш една приказка да се сбъдне. Стотици милиони хора в света имат успех, но тези, които печелят големи суми са единици.

Какво става след това със щастливците, остава извън интереса на широката публика. Повечето смятат, че до края на дните си прекарват в луксозни курорти.

Има един стар анекдот. Попитали един човек:

– Какво ще направите, ако спечелите един милион?

– Ще си платя дълговете, разбира се, – отговорил човекът.

– А останалите?

– А останалите ще почакат.

През 2008 г. учени публикували изследване, което говори, че този анекдот не е далеч от истината. Според изследователите, анализирайки информацията за победителите в лотариите в размер от 50 до 150 хиляди, стигнали до извода, че за печелившите се увеличава риска от личен банкрут в рамките от три до пет години.

Какво става със спечелилите големите награди от лотариите, след като са останали насаме със своето щастие?

Ето ви един от многото примери. Става дума за Били Боб Харел спечелил от лотария 31 милиона долара.

През 1997 г. американецът Били Боб Харел спечелил от лотарията в Тексас 31 милиона долара. Мъжът бил искрено вярващ, за това е заявил пред журналистите, че Господ му е изпратил тази победа.

Десет процента от печалбата Харел изразходвал за благотворителни цели. Мъжът купил за себе си ранчо, за членовете на семейството си – нови коли. Помагал практически на всеки, който го помолел.

Били не успял да изхарчи всички пари. За половин година той похарчил само 12 милиона долара.

Щастливеца започнал да има сериозни семейни конфликти, които завършили с развод. Характерът му се променил към лошо, започнал да има психически проблеми.

Две години след като бил спечелил голямата сума, го намерили прострелян в главата. Това било самоубийство.

В предсмъртната си бележка, която била намерена близо до тялото на Били, той написал, че тази награда е дошла при него от дявола и че той слага край на живота си, за да не може врага на човешкия род да получи душата му.

Но уви, дяволът именно так я е получил, чрез неговото самоубийство.

Юри сега е здраво и енергично дете, но не винаги е било така. Когато се роди, веднага го настаниха в интензивното. Родителите му веднага попитаха:

– Защо в интензивното?

Лекарите ги успокоиха:

– За да се справим с някои усложнения, които не са кой знае колко опасни. Не се притеснявайте!

Въпреки това родителите на Юри сериозно се разтревожиха. Бяха много изплашени. Страхуваха се, че момченцето им, което бе дошло на белия свят преди минута, е достигнал определените си дни още преди да са започнали.

Виктория попита майка си, която бе медицинска сестра от дълги години:

– С какво можем да помогнем на Юри, нашето малко момченце?

– Не можем да направим много, но се моля Бог да бъде с него и с лекарите.

Виктория погледна с надежда баща си, той беше свещеник.

Той наведе глава и отговори със сълзи в очите:

– Понякога молитвата е всичко, което можем да сторим.

Виктория се чувстваше безсилна, но не и сама.

Да бъдещето носеше надежда, но тази надежда не винаги може да премахне днешната скръб.

– Бог е с нас и в най-тежките ни моменти, – прошепна Виктория. – Каквото и да предстои на мен като майка и на Юри като току що родило се дете, не трябва да ме плаши, през всичко това ще преминем с Господа.

И тя въздъхна облекчено. Лицето ѝ се проясни, а на устните ѝ се появи усмивка.

Понякога единственото нещо, което можем да сторим е молитвата, но то е достатъчно.

В началото на септември Дончо прекара известно време във вилата си в планината. Тъкмо бяха узрели боровинките. Той реши да си набере една кошница от тях и да си свари конфитюр.

Дончо тръгна по пътечката и започна да е взира внимателно надолу, за да търси дребните плодове. Имаше много от тях и той бързо напълни кошницата, след това се отправи към вилата си.

На връщане забеляза колко много боровинки е пропусна:

– Я гледай колко много има тук, а аз не съм ги видял, макар че се взирах толкова много. Така се случва понякога и с нас в живота. Само, когато се спрем за момент, можем да видим и да се насладим на Божиите благословения, а след това отново се впускаме в забързаното ежедневие.

Дончо въздъхна дълбоко и се огледа наоколо:

– Само, когато спрем за малко, ти Господи отваряш широко очите ни. И едва тогава забелязваме много повече са знаците на Твоята любов и грижа за нас. Както си помисля само, колко слепи сме били за всичко това.

Тишината и спокойствието в гората разкриваха още по-ярко красотите наоколо пред Дончо.

– Напрегнатият живот ни пречи да видим, колко много Бог ни обича, но ако спрем за малко и отделим време за Него, Той ни открива неизменно повече от това, което очакваме да видим, – каза си Дончо. – Господи, дръж ме по-близо до себе си дори, когато не съм способен да видя твоите благословения…..

Пепи е мини дакел. Тя е вече на 14 години и е сляпа, но за изненада на стопанина си Георги, тя продължава да прави всичко, което пожелае.

Понякога тя се блъска в предметите, но щом Георги я повика по име тя веднага идва. И наистина, когато чуе името си, наостря уши, извърта глава и тръгва към стопанина си. Тя разпознава гласа му и тръгва на там, от където го чува, защото вярва, че той правилно ще я упъти, да стигне на нужното място.

Колко често следваме Божия глас? Напрегнатото ежедневие заглушава ли го?

Опитваме се да чуем Бога, когато сме объркани и Го следваме. Вярно е , че не проявяваме покорството на гореописания дакел и все пак се стремим да чуем гласа на Господа и да следваме Неговото водителство.

Нека Бог отвори ушите ни, за да чуваме ясно Неговия глас и да Го следваме, където и да ни води.

Супермаркетът бе пълен и хората се блъскаха, за да стигнат до касите. Елена бе напълнила количката и се запровира между хората, търсейки някоя по свободна каса или по-бързо работеща жена на касов апарат.

Един от служителите в магазина дори и помогна.

Нареди се и зачака. Имаше припряни хора, които едва се удържаха на едно място. Други спокойно разговаряха и споделяха какво са успели да вземат по-евтино. Трети мълчаха и търпеливо чакаха реда си.

Дойде и редът на Елена.

Когато видя сумата за плащане, забеляза един пакет в края на количката, който не бе минал през касата.

„Колко съм разсеяна, забравих, че в бързината грабнах едно скъпо парче месо, – каза си Елена. – Мога да си го прибера, без да го платя, щом не са го маркирали, каква вина имам. Никой не ме забеляза“.

Но нещата не приключиха до тук. Започна една вътрешна борба в нея.

„Как може, та ти си християнка. Това е кражба“.

„Глупости, нали касиерката не го е чукнала, къде е гледала, нали за това ѝ плащат“.

„Виж, колко много хора чакат, тя е уморена. Обслужва всички, дори е любезна с клиентите, за всеки намери добра дума“.

„Хайде, тръгвай, какво се ослушваш. Станалото, станало, взела си го и толкова. Голяма работа“.

Елена с бързи крачки приближи касата:

– Извинете, но тук сте пропуснали нещо.

Касиерката включи месото в сметката и Елена доплати.

Когато излезе от магазина тя почувства радост и мир в душа си. Сърцето и пееше: „Благодаря ти, Господи, че ме избави от примката на това изкушение“.

Животът е пълен с изкушения, но Бог ни дава сили да устоим.