Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.

Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?

Бяха се събрали. Вълнуваха се. Обсъждаше се важна тема: „Как да не губим времето си“.

Първа поиска да се изкаже Годината:

– Във времето, когато съм аз, възникват много проблеми. Това не е само при мен, но се наблюдава в изминалите, а се очаква и през следващите години….. В заключение ще кажа, че трябва да се цени всяка секунда.

След това се изправи Денят.

– Съгласен с това, което каза Годината. Няма да да повтарям основните положения, само ще наблегна, че всяка секунда е важна.

Часът бе много кратък:

– Да, съгласен съм с предишните две изказвания.

Но минутата все пак успя да напомни:

– Трябва да се закриляме и пестим всяка секунда.

Накрая бе дадена думата и на самата Секунда:

– Трябва да запазим ….. – и приключи

Не успяха да запазят секундата. Явно само с говорене не се оправят нещата.

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.