Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Стефан бе в разгара на страданието си.

То изглеждаше толкова непоносимо, че той имаше чувството, като че ли бе изгубил всичко.

Болката му бе смазваща.

Сърцето му бе разбито.

Стефан безпомощно мълвеше:

– Просто не разбирам защо? Защо точно на мене?

Тих нежен глас заговори в сърцето му:

– А защо не на теб? Довери ми се, ще бъда с теб, ще те преведа. Нима не Съм достатъчен за теб. Аз те обичам, довери ми се.

Стефан си каза:

– Щом Бог обича такива като мен, доверявам Му се. Ще положа раните си в прободените Му ръце, защото Той обича дори мен.

Крум повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и каза:

– И все пак има разлика между подобрение и трансформация.

– Така е, – съгласи се приятеля му Станчо. – Подобрението променя това, което вече съществува, а трансформацията създава нещо съвсем ново.

Крум продължи да разсъждавана глас:

– Когато започнем да следваме Исус, ние получаваме ново начало и се превръщаме в ново творение.

– Това не означава, че веднага забравяме всичко, особено това какви сме били, – възрази Станчо.

– Добре де, – почеса се по главата Крум, – Дори като нови творения, ние все още се борим с греха, егоизма и моментите, за които съжаляваме.

– Самата борба всъщност е знак за растеж, – повдигна вежди Станчо. – Фактът, че тези неща още ни притесняват, е нещо добро.

– Това означава, че Светият Дух работи като ни оформя и ни помага да станем по-подобни на Христос, – допълни Крум.

– Мислиш ли, че разочароваме Бог, когато не успеем? – попита Станчо.

– Неговата любов към нас не се основава на това, дали се справяме добре, – усмихна се Крум. – Не можем да спечелим повече от нея, нито можем да я загубим защото Той ни е дал най-доброто – Себе Си.

– И сега върви с нас, като ни променя отвътре навън, – плесна радостно с ръце Станчо.

– Вината, срамът, несигурността и гордостта вече нямат последната дума, тя е на Исус, – усмихна се Крум.

В Христос ние не сме определяни от това, което сме направили или какво ни е било направено. Оценявани сме от Този, който даде всичко, за да ни върне обратно при Бога.

Трансформацията е реална, тя все още е в ход.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.

Бог бе създал всичко и то беше добро, но не всичко бе предназначено за човешка консумация.

Разговорът, който промени хода на историята, гъделичкаше ушите на Ева и я караше да копнее за още.

И така доброто стана недостатъчно.

Ето как звучаха и съблазнителните предложения на омайния глас предизвикваш Ева:

– Ти не си достатъчно мъдра, можеш да станеш още по-мъдра. Не си задоволително обичана, защото Бог не ти е дал достъп до всичко. Не си значително силна, тъй като Бог има повече власт от теб …….

Забраненото винаги е примамливо. То ни кара да търсим повече, убеждавайки ни, че нямаме достатъчно.

Грехът дойде на този свят чрез един човек и оттогава се борим с неговото привличане.

Ева послуша този, който не бе компетентен за развитието на нейния живот.

За съжаление, оттогава следваме примера на Ева.

Вижте всеки ден рекламите ни убеждават, че се нуждаем от повече неща. Това, което имаме е недостатъчно. Нужно ни е още и още, и още, ….

Тези лъжи позволяват на дявола да прекрачи прага на всяко сърце.

А когато Бог създаде човека, това „беше много добро“. Имаше красота, добра храна и свобода. Нямаше грях и срам.

Имаше мир и открито общуване с Бога.

Мъжът и жената бяха подчинени на Него, докато двамата замениха Божието добро със лъжата за по-добро.

„Повече“ не беше част от Божия замисъл. Бог беше дал на мъжа и жената всичко, от което се нуждаеха и това беше напълно достатъчно.