Желанието да се състезава е в кръвта на почти всеки човек. Ако сте силни духом, то рано или късно ще искате да е състезавате с достоен противник. Именно с тази цел някои от нас се занимават със спорт и участват в спортни състезания.
Съревнованието не е задължително да бъде свързано със строго упражняваните спортове. Всеки може да избере правилата и мястото на състезанието. В следствие на това са се получили доста нелепи и необичайни спортове.
Ето и някои от „интересните“ дисциплини.
Бягане на четири крака. Това състезание се провежда в много страни на традиционни дистанции. Японецът Кеничи Ито успял да постави световен рекорд на бягана на четири крака на 100 метра – 17,47 секунди и до сега никой не е могъл да го надмине.
Друг интересен спорт е хвърляне на мобилни телефони. Това необичайно състезание се провежда във Финландия от 2000 година, а по-късно и във Великобритания, Германия и Норвегия, като непрекъснато завоюва нови фенове.
Свтовният рекорд сред мъжете при далечно хвърляне на телефон е 95 метра. За хвърляне се вписва всяка марка и модел на телефон, като се ограничава само теглото им от 200 до 440 грама. Когато участваш в такова състезание, не е необходимо да мяташ собствения си телефон, такива апарати се предоставят от организаторите на състезанието.
Навярно обичате футбола, но какво ще кажете за футбол в калта. Това е любимото развлечение на шотландците в техните естествени климатични условия. Правилата са аналогични като при футбола, но терена е по-подходящ за плавяне и място, където да се отъркалят прасета. Всичко това е доста зрелищно, забавно и атрактивно.
Сега ще споменем за още една интересна дисциплина, бързо плуване в блато. Обикновенно се провежда във Великобритания. В блатото се прави траншея с дължина 55 метра. Спортистът разполага с маска, плавници, шнорхел и неопренов костюм – по желание.
Дължината трябва да се преплува, без да се показва главата над водата, ръцете също не трябва да се движат.
Първото плуване се е провело в Уелс през 1971 г. и от тогава е станало традиционно национално развлечение.

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Точно както отсъствието на важни витамини в храната ни отслабва нашето здраве, недостатъчната молитва ни отслабва духовно.
В Библията се казва, „Непрестанно се молете“. Не е достатъчно просто да станете сутрин от леглото, бързо да отпуснете глава и да кажа няколко фрази. Това е малко.
Трябва да отделите специално време да останете насаме с Бога, да се обърнем към Него в молитва и да чуете това, което Той ще ви отговори чрез Словото Си.
Ако всеки ден отделяте достатъчно време за молитвата, то ума ви ще бъде наситен с молитва през целия ден.
За претоварената майка или много заетият човек това може да изглежда твърде трудно, но всяка минута, прекарана насаме с Бога е много полезна.
Но дори и при много голяма заетост можете „непрестанно да се молете“ в ума и сърцето. Можете да се молим навсякъде и по всяко време и Бог ще ви чуе.
Молитвата непрестанно обогатява живота на човека.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.