Понякога се поздравяваме, но си казваме обичайните фрази, без дори да се изслушваме.

Инженер Николов бе забелязал това несъответствие и реши да промени думите, които казва всеки път при здрависване.

Искаше му се да разбере дали, поздравяващите го колеги, изобщо го слушат.

Имаше заседание в голямата зала. На всеки, с който се здрависваше Николов казваше:

– Днес убих жена си.

Отговорите бяха изненадващи:

– Забележително. Продължавайте все така добре да работите.

– Бог да ви благослови. Винаги сте прецизен и изпълнителен.

– Чудесно се справяте. Много биха завидели на инициативността ви….

Пожелания и хвалби се изтръгваха от устата им. Те не влагаха никакво чувство в тях, но и не слушаха, какво им казва отсрещния. За тях това бе традиционен ритуал без всякакъв смисъл.

Единствено Мълчанов се стъписа:

– Какво говорите? Преди малко я срещнах на втория етаж.

Задавали ли сте си въпроса:

– Дали хората ме слушат, когато им говоря? Или още по-лошо, Бог чува ли ме?

Дали хората ни слушат можем да определим по репликите им, но как да разберем дали Бог ни чува?

Не е нужно да се осланяме на чувствата си или да чакаме специален знак за това.

Той ни слуша, защото е обещал: „Тогава ще извикате към Мене и ще отидете та ще Ми се помолите, и Аз ще ви послушам“.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Работата над този обект привърши. Доволни от свършеното инженер Благой Личев и помощника му Кирил Занков потънаха в задушевен разговор.

Наред със споровете, които водеха по време на работата си, те имаха и време за обсъждане на други въпроси, които ги вълнуваха.

И двамата обичаха да четат и търсят отговори на неразрешени мистерии и загадки. За това много си допадаха.

– Почти всяка седмица разговарям с хора, които мислят, че успехът зависи единствено от таланта или образованието, – отбеляза Благой.

– А не е ли така? – попита Кирил.

– Но това не изчерпва всичко, – възмути се Благой.

– Какво имаш предвид? – погледна го озадачен Кирил.

– Ето това, – плесна с ръце Благой, – възможността да дърпаш правилните конци, да си попаднал на правилния човек, да бъдеш на точното място в точното време, да познаваш необходимите хора, да изиграеш правилно това, което имаш.

– Обикновено човек е впечатлен от това, което вижда, – Кирил си мислеше за представителността на човека не само външно, но и със знания.

– Колко хубаво би било да развием способността да гледаме в сърцето на човека? – въздъхна дълбоко Благой. – Чудесно би било да се освободим от ограниченията на строго физическото зрение, за да можем да четем скрити черти на характера у всеки.

– Да си кажа честно, мисля, че тези, които са физически слепи, често виждат повече от зрящите, – изтъкна Кирил. – Те възприемат много повече по отношение на тона на гласа, звука на приближаващи се стъпки или при ръкостискане.

– Които имат зрение, обикновено неблагоразумно възприемат способността да се откриват по-дълбоки неща, неизказаното, характера, – наблегна Благой.

– Бог може и иска да ни даде тази способност, – възторжено възкликна Кирил. – Ние не сме родени с нея.

– И какво излиза? Че възрастта няма нищо общо с постиженията и ангажираността, – потърка длани Благой. – Благочестивият живот е основа на истинския.

– Освен това вярата е въпрос на избор, а не на сила, – добави Кирил.

– Трябва непрекъснато да се стремим, да усещаме невидимото и незабележимото слушайки внимателно Този, Който иска да ни го открие, – заключи Благой.

Двамата бяха приближили спирката и се качиха в спрелия автобус. Разговорът им бе секнал, но и двамата продължаваха да разсъждават върху мислите, които обмениха.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.