Дъждът не спря младежите да се съберат. Въпреки лошото време, те успяха навреме да дойдат на уреченото място.

Васил започна още от начало да мърмори:

– Не обичаме да се говори за ада.

Тома му пригласяше:

– В интелектуалните среди темата за ада се смята за примитивна и глупава.

Спас не остана назад:

– Няма логика. Как един любящ Бог би пратил хората в ада? Така че …. отхвърляме го.

Мишо се усмихна вдигна ръка и започна:

– Чакайте, доктрината за ада не е разработена от Павел, Петър или Йоан. Тя е представена от самият Исус. Ако го отхвърляте, означава да отричате присъствието на любещия Бог и привилегията на свободния избор.

Ленко продължи мисълта му:

– Той ни кани да го обичаме. Изборът остави на нас. Не ни принуждава, защото това не би било любов.

Мишо добави:

– Бог обяснява ползите, очертава обещанията и формулира много ясно последствията, но в крайна сметка остави избора на нас.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Времето отново се стопли. Е, не е като през лятото, но поне не е студено, а слънцето смело надничаше зад облаците.

Павел се бе сдружил с момчета, които имаха лоша слава в квартала. Баща му не бе съгласен с това положение.

За това днес бе решил сериозно да поговори със сина си по този въпрос.

Павел не посрещна със ентусиазъм това начинание на баща си. Бе навел глава и слушаше поучението му, търсейки начин как да се измъкне.

– Разбери, – започна бащата, – компромисът не работи. Както и да го погледнеш все изгаряш.

– Но нали подобрявам и променям слабите си решения, – възпротиви се Павел. – Лошите асоциации няма да ни навредят.

– Сигурен ли си? – баща му го погледна строго.

– Те ще се подобрят, – малко несигурно добави Павел. – Нашето добро ще изтрие тяхното лошо.

– Както и да го въртиш ти се омърсяваш в самия процес, – поклати глава бащата.

– Е, може би не винаги ….

– Представи си един дъждовен ден. Ти слагаш на ръцете си бели ръкавици. След това отиваш в градината и взимаш топка кал. Мислиш ли, че калта ще стане бяла като ръкавицата?

– Е, ръкавиците ще се изцапат, – смънка Павел.

– И това ще става всеки път, независимо колко се стараеш. Калта си е кал. Тя не може да се изчисти, поне по начина, по който ти предлагаш.

Павел само въздъхна, а баща му продължи:

– Просто казано: Не се заблуждавай. Лошата компания покварява добрите нрави.