Нищо не може да замени това очарование, което изпитваш при четенето. Това е едно чудесно преживяване, ефикасно лекарство за меланхолията.
Потапяйки се в четенето имаш чувство, че разговаряш с някого и помежду си споделяте интересни неща. Наслаждаваш се на съзвучието, удивяваш се на новите мисли, които не са ти идвали наум. Жадно поглъщаш новото.
Това общение с книгата спира времето и обсебва цялото пространство. То ви очарова.
Четенето, това усещане не може да се сравни с нищо друго, нито с киното, нито с компютърните игри, нито с Интернет. Защото четенето включва ума, сетивата и чувствата ти, а тялото през това време бездейства.
Четенето е като любовта. Ти се гмурваш в историята, външния свят се изключва, а тревогите остават на втори план.
Оставате само вие, книгата и ти. Кой знае, може би за това четенето е по-малко популярно. Да четеш това е енергоемко, това е риск, защото юздите преминат в други ръце и най-важното ти не знаеш как ще завърши историята. Но, въпреки всичко, това е едно голямо и невероятно приключение, от което човек трудно може да се откаже.
Разбира се четенето не е лекарство, то не може да премахне причините за синините и нараняванията, нито да реши непреодолимите предизвикателства в живота. Но дори и любовта не е гаранция за безоблачен живот.
Четенето е като пристанище или убежище, където можеш да починеш преди новите битки в реалността.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

Ако не прекарваш известно време със съпруга или съпругата си ти се самоизключваш от семейството. Това важи за всички взаимоотношения.
Това е вярно и за Бога. Трябва да прекарваш време с Бога, да бъдеш близо до Него, за да чувстваш любовта Му и да усещаш присъствието Му в живота си.
Най-трудно е да се подържа ежедневно време за общение с Бога, защото всичко около вас ви пречи за това.
Врагът знае, че ако успее да ви отклони от това общение, вие ставате безполезни и ненужни, нямате власт, никаква защита, нито сила да се борите срещу изкушенията. Няма значение колко добри неща сте направили за деня, за дявола е важно да прекрати общенията ви с Бога.
Бог не ви е създал, за да извършвате куп дейности, а да го обичате и да общувате с Него. Ако нямате време да опознаете Господа, вие сте загубили целта на живота си. Врагът ще иска да ви държи заети, но ще му позволите ли това?

Миналото си е минало. Важното e днес. Не мe интересува какво си направил, който ви го е направил или колко време сте го направили. Важното е сега в каква посока се движите.
Ако искате да растете, трябва да спрете да се фокусира върху миналото си и да се съсредоточи върху бъдещето. Съсредоточете се върху това, което искате, а не това, което не искате да ви се случи, т. е. върху вашата цел.
Ето защо диетите не работят. Когато сте на диета, това обхваща цялото ви време и внимание, и вие мислите много повече за храната и диетата.
Или ако си пушач казваш: „Един ден аз ще откажа цигарите, защото знам, че е лошо за мен.“ Но през цялото време, той се фокусира върху това, което не иска да прави. Това те държи заби в един коловоз. Трябва да се съсредоточиш върху нещо друго.
Не се фокусирайте върху това, което се е случило. Съсредоточете се върху това, което искате да се случи. Ако вие настоявате, докато шофирате, да гледате в огледалото за задно виждане, ще се ударите. Така че трябва да спрете да правите това!
Ако искате да завършите състезанието добре, трябва да ангажирате ежедневно време с Бога, така че да можете да попълните ума си с Божието Слово и да се съсредоточи върху целта си, за живота си, не за минало.
Помислете:
Какво е това нещо от миналото ви, за което е трудно да спрете да мислите?
С какви мисли може да замените тези спомени, така че да може да се движи напред с вяра?
Прекарвайте известно време днес молейки се за целите, които имате за живота си и посоката, в която Бог иска да ви отведе.

Скоро се родило конче, но то от всичко се страхувало. Силно треперело. Краката му били слаби, подгъвали се и често падало.
Когато виждало другите коне, леко и свободно да се носят по полето, то се свивало до майка си и с тихото си гласче казвало:
– Ще стана ли и аз някога такъв?
– Не се страхувай, дете мое, – казвала кобилата. – Ти си роден, за да бягаш бързо. Ще дойде време и ще започнеш бързо и леко да скачаш.
„Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“