Горкият, беше много притеснен. Знаеше, че се успива, особено, когато трябва да отиде някъде точно на време.
Още вечерта качи на смартфона си специална програма будилник, която изисква да се реши доста сложна задача, за да се изключи.
Нагласи нужното време и легна да спи.
Събуди се три часа по-късно. Телефонът лежеше до него без капак, а батерията беше на няколко крачки от леглото.
Тялото му беше решило доста „сложната“ задача, без да прибягва до сложни изисления.

Когато започнах да обичам себе си разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни знаци, че аз живеех срещу собствената си природа. Днес знам, че това е честност.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко много може да бъде наранен човек, принуждавайки го да изпълни желанията ми, знаейки, че не е време за това и че човека не е готов още за това, дори ако този човек съм самият аз. Днес го наричам уважение.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да искам друг живот и така можах да видя какво ме обкръжава и ме кани да раста. Днес това наричам зрялост.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства, аз съм на точното място в точното време и всичко, което се случва е в подходящия момент. Винаги мога да бъда спокоен. Сега аз го наричам увереност.
Когато започнах да обичам себе си, спрях да губя времето си и прекратих да мечтая за бъдещи грандиозните проекти … Днес аз правя това, което ми доставя радост. Това, което обичам да правя, което е желано от сърцето ми, аз го правя със неговото собствено темпо. Днес аз го наричам простота.
Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което е вредно за здравето ми – храна, хора, предмети, ситуации. Всичко, което ме отделя от пътя ми. Днес това наричам любов към себе си.
Когато запонах да се обичам себе си, престанах винаги да бъда прав и от тогава не грешах. Днес разбрах, че това е скромност.
Когато се влюби в себе си, аз отказах да живея в миналото и да се тревожи за бъдещето. Днес аз живея за днешния ден, където всичко се случва. Аз наричам това удовлетворение.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че умът ми може да ме безпокои и дори да ме направи болен. Но когато го взех близко до сърцето си, той се превърна в ценен съюзник. Днес наричам тази връзка мъдростта на сърцето.
Ние вече не трябва да се страхуват от спорове, сблъсъци или проблеми със себе си и другите. Дори звездите се сблъскват и от техния трясък се раждат нови светове. Днес знам, че тови е животът.

 – Е, – обобщи умът, – ние се влюбихме. Това е прекрасно, но на кого да благодаря за това?
– На нас, разбира се, – казаха очите, – ние първи я видяхме!
– Ха, – казаха ушите, – според вас ако беше сляп, нямаще да се влюби? Не, чрез нас той чу нежния ѝ глас!
– Глупаци, всичко е във феромоните или както там ги наричат! – засмял се носът. – Съвремената химия е доказала, че именно чрез обонянието ….
– Да, но ния първи я докоснахме! – прекъснаха го ръцете.
– Ако ни нямаше нас, той нямаше да може да отиде до нея, – важно заключиха краката.
– А ти какво правеше през цялото време? – обърнал се умът към сърцето.
То почервеня:
– И аз …. няма значение…. толкова много се смутих …
Умът само леко се усмихна…

Седяха на тревата. Той харесваше това време, когато беше близо до нея. Тя вдигна поглед към небето и каза:

– Знаеш ли, когато се роди времето беше точно такова. Хладно, но хубаво. Беше късен следобед, когато започнах да раждам. Докторът ми каза, че трябва да родя до 17 часа, защото жена му приготвила  любимото му ядене за вечеря, а той не искал да го пропусне.

Тази история тя му бе разказвала много пъти, но премълча.

– Месни крокети, – продължи тя потопена в спомените си. – Представяш ли си? Нещо съвсем просто за приготвяне. Човек би си помислил, че такова бързане е за някакъв специалитет, пържола или нещо по-интересно. Беше ми все едно. Нека човекът си получи исканите крокети.

След това го погледна закачливо.

– А аз се сдобих с теб.

Много бързах. Времето неумолимо напредваше. Поръчах си такси, за да се прибера по-бързо в къщи.
Дойде поръчаната кола. Тя бе малка, със сенник на задното стъкло, но самата тя едва дишаше.
По пътя стана ясно, че шофьорът няма пари да ми върне. Спряхме на една алея, шофьорът взе от мен една банкнота от петдесет лева и отиде да ги разваля ….
Седях така почти 40 минути, чакайки го да се върне……
При това ми се натрапваше странното усещане, че тази „количка“ просто ми я е продал …