Всяко време е благодат. Дъжд или сняг с благодарност да приемем.

Ехото от душевните незгоди остава  печат в сърцето.

Безсънието вследствие на мъчните и трудните изходи, с радост да приемем.

Неочаквана смърт и годините на провали ни тегнат като обезсърчителен багаж, но това което ни е определено от Бога, нека спокойно да посрещнем.

Промяната на годините, залезите и изгревите, както и отминаващите дни да приемем с благодарност.

Няма лоши сезони. Хода на времето не можем да спрем. За есента на живота не трябва да скърбим, а да благославяме.

Война и мир два свята, които толкова често се преплитат помежду си.

Трудно е да се отговори еднозначно, дали времето може напълно да заличи следите от войните.

Въпреки, че танковете на практика са станали част от пейзажа, при вида на ръждясалите корпуси възникват мисли за миналите сражение и за тези, който не са успели да доживеят до победата.

Такива изоставени танкове могат да се видят в различи страни на света.

Има японски „експонати“ сражавали се срещу американските машини, немски забравени на полята в Източна Европа, а има и такива които са намерили покой в Русия.

Жител от Нижгородската област, рискувайки живота си и спасил шест деца от горяща къща.

За случаят Александр Настагунин разказва:

– Това, че децата остават сами, а понякога и за няколко дни зная добре, защото съм им съсед. След като забелязах пожара позвъних на пожарната и ги помолих да побързат, защото там има деца. Наоколо нямаше никой. Разбрах, че не трябва да отлагам и да чакам пожарната, докато дойде.

Без да губи ценно време , мъжът изтичал до прозореца и чул децата да пищят. Александр се опитал да отвори входната врата, но тя била заключена.

Тогава Настагунин почукал на прозореца и видял най-голямото от децата Никита. Мъжът накарал детето да отвори прозореца, но детето не реагирало.

Без да мисли Александр счупил стъклото и влязъл в стаята. В това време домът бил изпълнен с дим, а децата били много изплашени.

Мъжът се опитал да ги успокои и помогнал на Никита да скочи на улицата през прозореца. След това двамата заедно изкарали останалите деца от горящия дом.

Министерство по извънредни случаи е предложило Александр Настагунин за награда. Относно това той казал:

– Не можех да постъпя по друг начин.

Има събития в живота на човека, по времето на които му става напълно ясно, че той повече никога няма да бъде същия. Има мигове, които завинаги ще останат за него като важни събития.

Никога не съм виждала Исус такъв, какъвто Го видях в бурята. Знаех, че е могъщ, че е мъдър. Била съм свидетел на Неговата сила и съм се удивлявала на Неговите възможности. Но никога няма да Го забравя такъв, Какъвто бе в бурята.

Видях Бог, Който не стои безучастно, когато бушуваше бурята. Исус разбираше колко съм уплашена, колко много се нуждая от Него и Той дойде близо до мен.

За Бога моята буря бе Неговият път, по който Той идваше към мен.

Нужна ми беше буря, за да видя Бога. Видях Го и повече никога няма да бъда същата.

Във висшето общество дамите предпочитали да бъдат „бледи“, това особено се ценяло на баловете. За достигне такава бледост девойките нищо не ядели, силно стягали корсета си, ядели само малко тебешир и пиели оцет разреден с вода.

Родината на суши се явява не Япония, а Югоизточна Азия, където вареният ориз ферментирал, а в него се поставяла риба, която благодарение на тази ферментация можела да се съхранява за дълъг период от време.

Истината е, че от това суши ядели само рибата, а киселият и ферментирал ориз се изхвърлял.

Но японците през XIV-XVI в. се досетили да добавят към ориза оцет, за да го направят подходящ за използване и да се ускори процеса на ферментацията.

Едва в началото на XIX век готвач на Йохей Ханай предложил ориз със сурова риба, създавайки съвременното суши.

Оцетът е един от античните продукти, в които става микробиологичен синтез, който по древност може да съперничи само на виното.

Най-ранното споменаване на оцета се отнася към древния Вавилон и датира от 5 хиляди години преди новата ера. Още тогава древните вавилонци са правели оцет от финикови палми, наравно с финиковото вино.