Беше обичаен ден. Ребека работеше на касата на един магазин.

Към касата пристъпи майка с малкото си дете, което носеше на ръце.

Ребека започна да закача малкото:

– Сладурче, на пазар с мама ли? Какво си купихте?

Изведнъж Ребека забеляза, че майката изобщо не реагира. Тя се усъмни, че нещо не е наред и инстинктивно хвана детето и го изтегли към себе си.

И добре, че направи така. Майката бавно започна да пада, Ребека успя за малко да я задържи за ръката, но след няколко секунди жената се озова на пода. Но детето беше вече в ръцете на Ребека.

На майката бе оказана медицинска помощ и сега тя е у дома си.

– Надявам се, че майката се чувства по-добре, – каза, след това в разговор с други хора, Ребека.

Радвам се, че има такива хора като Ребека, които се оказват на нужното място в точното време.

Специалист в областта на изкуствения интелект, доктор на техническите науки, многократен световен шампион по шахмат Михаил Ботвиник посетил изложба за компютърните технологии, организиран от ROY  International.

Вниманието му било привлечено от един компютър, базиран на Intel 80486 процесор с повече невиждани до тогава възможности: тактова честота от 66 MHz, 16 Mb RAM, твърд диск 1 Gb, видео карта SVGA 1 Mb, шина EISA. Компютърът струвал много скъпо.

Михаил Ботвиник решил, че този удивителен компютър ще му му позволи да завърши труда на живот си – създаване на алгоритъм за шах. Той заявил:

– Купувам го.

– Компютърът не може да се продава, тъй като се превозва от страна в страна по време на провеждане на изложбата и за него имаме право само за временен внос.

Ботвиник казал:

– Това не е беда. С митничарите аз ще се договоря.

Лидия много обичаше мъжа си. Надяваше се той да не ѝ изневерява, защото трудно щеше да го понесе.

За да провери дали Никола не тича по някоя друга, ѝ дойде на ум невероятна идея. И тя реши да действа.

Искайки да получи отговор на тревожещия я въпрос, Лидия написа следното писмо на мъжа си:

„Между нас всичко е свършено. Не виждам смисъл в по-нататъшния ни съвместен живот….“

Тя сложи писмото на масата и се скри под леглото, за да види как ще реагира Никола.

И ето мъжът ѝ се върна от работа. Лидия с нетърпение очакваше Никола да прочете писмото ѝ. Когато той свърши четенето, присегна се към телефона си и звънна:

– Здравей, скъпа, – каза Никола, – сега ще дойда при теб. Навярно тя е разбрала, че я лъжа и си е тръгнала. Този брак беше грешка. Ето я , дългоочакваната свобода. Нямам търпение да се видим. Чакай ме, идвам веднага.

Лидия бе в шок. Всичко друго. но не и това. Какво е станало? Тя не се помръдна известно време след като Никола тропна външната врата….. А след това заплака.

Тя успя да види как мъжа ѝ събра вещите си и си тръгна.

Лидия се показа от прикритието си. Тя бе тъжна и нещастна. Сълзите ѝ бяха направили бразди върху праха на лицето ѝ, който бе събрала под леглото.

Накрая дойде на себе си, въздъхна дълбоко и се огледа внимателно. На масата до нейното писмо, лежеше друго такова, само че адресирано до нея от Никола.

Лидия бързо го грабна и започна да чете:

„Глупавичката ми, следващия път, когато искаш да ми скроиш някой номер, първо се убеди дали краката ти не се виждат под леглото. Не плачи, отивам до магазина и скоро ще се върна. Обичам те“.

Обучаващият преглежда специални видове клипове за 15-20 минути през деня. Той слуша аудио материали в удобно време, „между делата“ си.

Предполага се, че този метод позволява да съхранявате голямо количество лексика за относително кратък период от време. По-скоро това не е метод за изучаване на езика, а технология за запомняне.

Идеята за 25 кадър се е появила още през 1957 г. благодарение на американския психолог Джеймс Вайкери.
Стандартна скорост на движение на лентата в проектора е 24 кадъра в секунда. Поставянето на двадесет и петия кадър зрителят няма да забележи, но информацията, носена от „невидим“ кадър, здраво ще се закрепи в човешкото подсъзнание.

Няма да давам оценка за метода, но ще отбележа, че за мен поне  е малко съмнителен.

Лили заведе малката си дъщеря Елизабет на шоу с фойерверки. Малката е само на три години и шест месеца.

Празникът продължи цели 50 минути, но Елизабет не мръдна през цялото време. Тя бе запленена от всичко, което виждаше и чуваше.

Когато се качи в колата преживяното избликна и Елизабет от задната седалка нежно прегърна майка си през шията.

– Мамо, аз съм толкова щастлива! Благодаря ти, че си ме родила.