Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Вглеждайки се в изобилната зеленина покрила всичко наоколо, Николай възкликна:

– Не пропускам възможността да видя нещо красиво. Животът е пълен с красота.

Мая допълни:

– Виж пчелата, малкото дете и усмихнатите лица. Помириши дъжда и почувствай вятъра.

Николай махна с ръка:

– Сякаш трябва да си уговорим среща с Красавицата, за да я преоткрием. Освобождаваме ли малко време, оставайки всичко, за да погледнем светлината, която озарява всичко наоколо и вдишваме ли поне малко свеж въздух?

Мая се завъртя в кръг:

– Природата ме опиянява с красотата си. Листата ѝ са по-ярки от моето помрачено сърце. Дърветата са по-големи от всичките ми страхове. С нея получавам нов поглед към малките си проблеми.

– Ако можем да отделим време, да се разходим, да се уединим, – въздъхна Николай, – ясното небе ще прочисти сърцата ни.

– Красотата лекува, възстановява, облекчава товара, – плесна с ръце Мая. – Тя дава благодат там, където сме мислили, че няма такава. Открива светлина в тъмнината. Дарява ни с надежда в най-отчаяните места.

– Господи, – прошепна Николай, – благодаря Ти за красотата. Тя е твоя дар, Твоята радост от сътворението, Твоят свеж въздух за уморените ни дробове. Помогни ни да виждаме красотата навсякъде и във всичко.

Семейна двойка на около двадесет години живееше сякаш бяха през 40-те години на миналия век.

Мебелите, дрехите и колата им бяха от този период.

– Ние възприемаме такъв начин на живот, – сподели мъжът.

– Избягваме модерните технологии, но играем настолни игри и посещавайки танци от 40-те години през почивните дни, – допълни жената.

– Ние сме привлечени от този прост начин на живот, – казаха двамата.

– Но това не е автентичното преживяване от 40-те години, – отбеляза Ганчо, техния комшия, – защото това време доминира с ужасяващата Втора световна война.

– На нас така ни е добре, – сбърчи нос мъжът. – Може и без войни.

Възможно е тази двойка да е преживяла трудни периоди, за това са склонни да гледат назад с копнеж през розови очила, забравяйки негативите събития.

Винаги, когато животът ни е труден, вместо да гледаме назад, можем да се вкопчим в Божието ръководство и осигуряване в настоящето си.

Нека се доверим на Божието обещание за по-добро бъдеще.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.