Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.

Мартин реши да ремонтира старият си диван, който бе оставил под навеса. Той бе износен и разкъсан.

– Ще го претапицирам и ще стане като нов, – заяви гордо Мартин.

– Може ли парче нов плат наистина да съживи този стар диван? – недоверчиво попита съпругата му Милена.

– Сама ще видиш, – закани се Мартин.

Когато Милен свърши работата по тапицирането на стария диван, Милена бе изумена от трансформацията му.

Изглеждаше съвсем различно. Бе напълно преобразен.

– Не мога да повярвам, че това е същият диван, – възкликна тя.

Понякога, след като сме преживели трудна ситуация, може да се погледнем в огледалото и не можем да се познаем. Виждаме сърце, белязано от болка, горчивина, мъка и нараняване.

Май е време за малко претапициране.

Бог е готов и желае да претапицира нашите разбити сърца.

Той ще премахне нашите каменни, упорити сърца и ще ги замени с нежни, отзивчиви сърца.

Невероятно нали?

Може да мислим, че не можем да простим и да продължим напред или да намерим истински мир и почивка.

Със собствените си сили не можем да направим нито едно от тези неща.

Но когато позволим на Бог да размени нашите коравосърдечни сърца с нежни сърца, в живота ни може да настъпи възстановяване.

Бог не може да претапицира сърцата ни, освен ако не сме готови да пуснем старото и да прегърнем новото, което Той предлага.

Трябва да сме готови да разменим горчивината, непростителността и болката, които се опитват да ни попречат да простим и възстановим мира.

Ще направите ли тази размяна днес?

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.