Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.

Израстнала съм далече от морето. Тогава морета и океани бях виждала само по телевизията и по филмите на големия екран.
Но когато отидох с родителите си за първи път до морето, бях много изненадана.
Бях виждала тази необятна шир на екрана, но това съвсем не може да се сравнява с това, което тогава видях със собствените си очи.
Това можем да кажем и за Божията любов. Тя превъзхожда нашето разбиране.
Ти не можеш да я опишеш, докато не я изпиташ сам.
В Божията любов присъства всезнанието, това е свойство характерно за Твореца „да е проницателен и всичко да знае“. Всезнанието принадлежи изключително на Бога.
Във всяка ситуация, във всяка моя мъка и болка съм уверена, че той знае как съм и как се чувствам. Той се грижи за мен, обича ме, разбира ме и пази Своя план за мен.
Каквото и да се случи в живота ти, през каквито и изпитания да преминаваш, които те тласкат към отчаяние, знай, че Божията любов към теб никога няма да отслабне.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?