Юри сега е здраво и енергично дете, но не винаги е било така. Когато се роди, веднага го настаниха в интензивното. Родителите му веднага попитаха:

– Защо в интензивното?

Лекарите ги успокоиха:

– За да се справим с някои усложнения, които не са кой знае колко опасни. Не се притеснявайте!

Въпреки това родителите на Юри сериозно се разтревожиха. Бяха много изплашени. Страхуваха се, че момченцето им, което бе дошло на белия свят преди минута, е достигнал определените си дни още преди да са започнали.

Виктория попита майка си, която бе медицинска сестра от дълги години:

– С какво можем да помогнем на Юри, нашето малко момченце?

– Не можем да направим много, но се моля Бог да бъде с него и с лекарите.

Виктория погледна с надежда баща си, той беше свещеник.

Той наведе глава и отговори със сълзи в очите:

– Понякога молитвата е всичко, което можем да сторим.

Виктория се чувстваше безсилна, но не и сама.

Да бъдещето носеше надежда, но тази надежда не винаги може да премахне днешната скръб.

– Бог е с нас и в най-тежките ни моменти, – прошепна Виктория. – Каквото и да предстои на мен като майка и на Юри като току що родило се дете, не трябва да ме плаши, през всичко това ще преминем с Господа.

И тя въздъхна облекчено. Лицето ѝ се проясни, а на устните ѝ се появи усмивка.

Понякога единственото нещо, което можем да сторим е молитвата, но то е достатъчно.

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.

В първите години на християнския си живот имах проблеми с молитвата. Трудността не идваше от това, че не исках да се моля, а че смятах, че го правя не както трябва.

Получавах толкова много съвети, че накрая се обърках.

Един ден имах сериозен проблем и трябваше да го споделя с Бога. Цялото това притеснение относно молитвата отново ме обхвана, тогава Духът ме насочи да прочета следния текст от Библията:

“ Така също и Духът ни помага в нашата немощ: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайствува в нашите неизговорими стенания“.

Най-накрая разбрах, че думите, които използвам, когато се моля, не са толкова съществени, просто не трябва да спирам. Бог знае какво се случва в живота ни и от какво се нуждаем, а Святият Дух ни помага да изкажем това, което не можем.

От тогава молитвата не бе проблем за мен

И дори да съм объркана зная, че Святият Дух ми помага в моите неизговорими стенания.

Ако погледнем на живота през очите на Бог и Той ни открие, как вижда този свят, ние започваме да гледаме на всичко със съвсем други очи. На това ни учи молитвата.

Тук не е важно какви умствени усилия полагаш. Не можеш да мислиш за нещо добро, ако сърцето ти не го приема. Важна е „атмосферата“ на молитвата.

Ако сравним нашето сърце с механизъм, състоящ се от болтове и гайки, можем да кажем, че молитвата променя тези болтове и гайки, т.е. ремонтира механизма, с помощта, на който работи сърцето.

Молитвата ти открива хората, дава надежда и търпимост към другите. Дава озарение, след като ти се изпълниш с благодат, чрез която започваш да оказваш влияние на хората, без да говориш много думи.

Какъв прекрасен ден?! Слънцето най-после се бе показало и заливаше всичко с топлина и радост.

Борислава караше в дясната лента с крак върху газта. Ограничението бе 50 км/ч, но колата ѝ не можеше да вдигне повече от 30.

Някой от преминаващите шофьори край нея се ядосваха. Други и показваха жестове и казваха думи, които за нейна радост тя не чуваше и не можеше да разбере.

– Те изобщо не разбират, че и да искам, не мога да карам по-бързо, – измъчваше се Борислава. – Правят си изводи само от това, което виждат.

Нещата в живота не винаги са такива, каквито изглеждат. Когато нямаме достатъчно информация си правим прибързани изводи.

– Сега разбирам, – въздъхна дълбоко Боряна, – как се чувства човек, който е несправедливо обвинен. Изглежда Бог използва този случай, за да ме изобличи и смири. Вечно съм припряна и искам всичко на минутата и ако човекът срещу мен не успява, му крещях като луда. Моето : „Сега! Веднага!“, объркваше и паникьосваше много хора. А аз изливах безсилието си върху тях ….. Време беше да призная грешките си и да се покая.

Колко често си правим прибързани изводи, без да знаем всички факти? Колко пъти в мислите си бързаме да осъдим някого?

Не е ли по-добре да изявяваме Божията милост към хората, които имат нужда от подкрепа?!

Нека сърцата ни откеиват отвъд това, което виждат очите ни, за да не съдим хората, а да им помагаме.