Петя бе млада майка. Въпреки че бе студентка, тя се грижеше за малката си рожба.

Днес денят бе много напрегнат и натоварен. Петя преспа малката и прибяга до близкия ресторант да хапне набързо.

Близо до входа на ресторанта седеше бездомен човек. Той беше отчаян. За малко бе влязъл в заведението, надявайки се някой от хората там да прояви милост към него и да му дадат възможност да се нахрани. Но никой не се бе отзовал към зова за помощ на този  нещастен човек и той излезе отново на улицата.

Петя не можеше да го подмине, тя винаги се стараеше, с каквото може, да помага на такива хора.

Младата жена влезе в ресторанта, купи храна и чай за мъжа и го покани на една маса вътре в заведението.

Мъжът се засрами от младото момиче и отказа, но Петя настоя и той седна да се храни.

– Какво се е случило с вас? Има ли къде да живеете? – Петя се заинтересува искрено от този беден човек.

Мъжът се трогна, никой до сега не бе му обръщал внимание, а тя … такова красиво момиче разговаряше с него.

Тогава той без особена съпротива и разказа живота  си:

– Казвам се Кирил, – започна мъжът разказа си. – Нямам баща, а майка ми скоро почина от рак. Това беше шок за мен. Не можах да се справя с положението и започнах да взимам наркотици. Скоро се оказах на дъното в обществото и хората започнаха да ме третират като боклук ….

Разговаряха дълго време, но младата майка трябваше да върви.

– Извинете ме, но се опасявам, че детето ми вече се е събудило, а у дома няма никой… – И Петя се надигна  да си върви.

– Извинете ме, – каза Кирил, – бихте ли почакали само за няколко секунди?

Петя само кимна с глава и отново седна. Кирил взе една смачкана бележка и бързо написа нещо върху нея. След това я подаде на Петя и каза:

– Извинете ме, за лошия почерк и за това, че ви задържах толкова дълго време. Довиждане.

Мъжът стана и напусна заведението, а Петя пое към дома си. Когато се прибра, тя се сети за бележката и я отвори. Там с разкривени букви пишеше:

„Днес бях решил да сложа край на живота си. Но заради вас сега няма да го направя. Благодаря ви! Вие сте прекрасен човек!“

Оказа се, че един разговор и безплатен обяд съвсем не бяха малко нещо. Ако Петя не се бе отнесла добре с Кирил, той щеше да приключи с живота си.

Времето, което му отдели младата жена показа на изпадналия човек, че в този свят все още има добри хора, а това му даде сили да продължи да живее.

Колко родители могат да кажат, че не са повишавали глас на децата си? За съжаление, не много. Да, много родители крещят на децата си, въпреки че не са искали да го правят.

Но с крещенето, човек може да се справи.

– Пепи, събери си играчките. Виж как си ги разхвърлил. Това е някакъв ужас. Не може да се мини отникъде, навсякъде са пръснати играчки ти. Ако така ги разхвърляш, ще ги счупиш всичките. Но нови няма да ти купим. Ти не цениш това, което имаш, тогава нови ли да ти купим? Няма да го направим. Защо си ги извадил, щом не играеш с тях? А сега кой ще ги събира? Мама? Тази няма да я бъде. Аз няма да събирам нищо. Сам си ги пръскал, сам ще си ги събереш. Сега ще си дойде баща ти и ще почне да се кара. Ти чуваш ли ме изобщо? Хайде , бързо!

Звучи много познато нали? Мисля, че се разпознаваме в тази ситуация. Ако така не сте говорили, то от други родители сте го чували. А навярно сте се върнали и малко по-назад във времето, когато ви се е карала учителката или съвсем наскоро, когато ви е хокал началникът.

Когато започват да ви крещят, кога преставате да слушате и се потапяте в своите преживявания, и се разсейвате? Някои по-рано, други по-късно.

Децата, в зависимост от възрастта, ще слушат първите няколко думи или фрази, но след това ще изгубят нишката на вашите „разсъждения“ след време.

Ако искате едно дете да ви чуе и послуша, говорете кратко и ясно. И не е необходимо да повишавате глас.

Един човек бил вярващ, но синът му не познавал Бога. Бащата много страдал от това, но не можел нищо да направи.

Усещайки, че скоро ще умре, този човек повикал сина си му казал:

– Моля те, да изпълниш една моя заръка.

– Каква, татко?

– Когато умра, 40 дни идвай в тази стая и стой в нея 15 минути.

– И какво да правя в нея? – попитал изненадан синът.

– Нищо не е нужно да правиш. Просто ще седиш в тази стая, но не по-малко от 15 минути.

Синът погребал баща си и точно изпълнил искането му. Влизал в стаята и седял в нея по 15 минути. След 40-я ден синът отишъл в църквата и се покаял.

Много по-късно синът осъзнал, колко мъдро е било бащиното завещание.

Бащата разбрал, че младият човек в този забързан живот, изпълнен със суета, няма време да помисли за смисъла на живота си и за душата си.

Понякога си струва да се спрем за малко, да постоим на тихо място  … и Господ ще почука на сърцето ни.

Веднъж врабец попитал синигер:

– Защо хората толкова се суетят? За къде са се забързали? За какво се тревожат?

Синигерът отговорил:

– Мисля, че те нямат в небето Баща, като нас, Който се грижи за нас с теб.

Исус посочи на учениците си безгрижните птици подчертавайки, колко са неестествени нашите грижи за бъдещето:

„Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“

Ако той се грижи за малки птици и нежни цветове, тогава защо не можем да разчитаме на Него?

Той толкова ни обича, че изпрати Сина Си в света, да умре на кръста вместо нас. И всичко това направи за нашето спасение. Ето колко много ценни сме за Него.

Когато Алябиев научил, че благодарение на царска заповед, той трябва да замине за Сибир и да живее в град Тоболск, въпреки трагичното си положение, се разсмял.

– Какво толкова ви разсмя, господине? – с недоумение се поинтересувал чиновникът. – В Сибир ще ви научат да се държите по-сериозно.

– Това е малко вероятно, – казал Алябиев. – В Тоболск съм прекарал най-хубавите години от живота си, детството и юношеството си. Та нали баща ми е бил губернатор на Тоболск.